„Хайку войни“ се разразяват в романа на Дейвид Ланю

Книжната ми суша беше яростна разтърсена от едно новопрочетено романче. Романче, но не защото не е страхотно, а защото се чете за има-няма час и половина, и то ако мислите ти са заети и с други неща. Със сигурност обаче те завладява и не можеш да го оставиш на мира, докато не прочетеш и последната страница – аз например имах няколко оставащи часа за предаване на курсова работа, не бях написал и ред от нея, но това не ми попречи да си поседя кротко и да си чета „Хайку войни“ на Дейвид Ланю.

С малко прискърбие научих, че всъщност това не е втората му книга след „Човекът, който пишеше хайку“, а третата, но какво да се прави, преживях го. „Хайку войни“ е една наистина прекрасна история, погледната през очите на едно… порче. То, разбира се, не е обикновено порче, а древен духовен водач, изпратен на мисия да се погрижи за правилния път на един Поет.

И така се започва – от първия им плашлив контакт, та до финала, където няма да казвам какво се случва, за да не го прецаквам.

Сюжетът се върти около страстта на Поета да пише хайку – прочутите японски поетични форми, изричани на един дъх (впрочем щеше да е добре преводачът да не ползва всеки път този конструкт, но, както се казва, бели кахъри при положение, че всичко останало в превода е брилянтно). В един момент Поета се оказва доволно влюбен в прекрасна учителка по йога и член и съосновател на хайку-клуб.

Да, обаче амбициозната му съоснователка се хваща със задачата да се организира Национална хайку конференция – и там Поета получава „престижната“ длъжност емоционален пазач, която се изразява в това да внимава представителите на трите големи (и яростно враждуващи помежду си) японски школи да не се избият.

Целият роман е изпъстрен и с хайку, чието качество, струва ми се, е доста високо. Особено интересно е, че не става дума за клиширани сантиментални „природни“ хайку, каквито можеш да видиш под път и над път, а наистина модерни съвременни тристишия (поне на български), където съдържанието доминира над формата.

И да, някои от тях определено са шедьоври и дори приятният забавен стил на повествованието на Дейвид Ланю понякога бледнее пред тях.

П.П. Не мога да се стърпя и ще публикувам няколко от тях, които безкрайно ме впечатлиха. Надявам се новите ми приятели от издателство „Изток-Запад“, на които покорно благодаря за предоставената книга, да не се разсърдят.

четири момченца във фонтана –
две от тях
са истински

в нежнорозовата светлина

пребиват

един човек

тя е гола в коридора

надявам

очилата

тиха нощ, свята нощ

трима

на бара

П.П.2. Колегата Блажев също има доста позитивна оценка за “Хайку войни”.

Comments

  1. Наталия says:

    Напълно споделям казаното – чудесно книжле, вече обикаля приятелите ми, но се надявам скоро да си го прегледам пак.
    Преводът наистина е брилянтнен, а критично настроеният читател няма за какъв друг недостатък да се хване, освен за спорната форма за мн.ч. “виолончела” вместо “виолончели”… ама тя затова си е спорна…
    И кой ти гледа недостатъци, когато лекото, но смислено и зареждащо четиво винаги е било рядкост…