Всички познават Захари Карабашлиев и всички са чели поне едно негово нещо – примерно „18% сиво“ или сборника с разкази „Кратка история на самолета“. Наскоро обаче CIELA направиха двоен удар чрез Захари – пуснаха и детската му книга (в съавторство със съпругата му) и сборника му с пиеси и диалози „Откат“.
Като фен на писателя и като лаик ентусиаст в сферата на драматургията веднага се хвърлих на „Откат“ и я минах за има-няма един ден. Трябва обаче да се знае, че това е сборник, в който са включени неща от висока класа – не само заради читателския и зрителски интерес, но и заради критиката – „Истории за сцена“ (първия от трите сегмента в сборника) през 2008 спечели Голямата награда на конкурса „Нова българска драма“, а пиесата „Неделя вечер“ взе най-престижното отличие за драматургия у нас – „Аскеер“.
Както отбелязах, „Откат“ се състои от три сегмента – „Истории за сцена“, „Неделя вечер“ и „Разговори“.
„Истории за сцена“ съдържа 11 етюда, между някои от които може и да се намират връзки, но по-скоро са самостойни фрагменти. Може би най-силният от тях е и този, чието име носи целият сборник – „Откат“, където за разлика от други истории, чиято класа е най-вече в майсторския диалог и абсурдността на персонажите, има завършеност, възхитителен неочакван край и, естествено, присъщата на Захари силна психология на героите. Естествено, всичко е поднесено с чувство за хумор, литературен финес и с почти поетична красота на изказа.
И ако в „Истории за сцена“ психологията на героите е на високо ниво, то в пиесата „Неделя вечер“ направо скача до небето. Историята на двойка успели емигранти в САЩ, един анонимен любовник, застаряваща актриса, психиатър прелюбодеец и дъщеря наркоманка е изпипана до най-малкия детайл и искрено съжалявам, че още не съм гледал постановката по текста, който в момента се играе на голямата сцена на Театър „София“, режисиран от Здравко Митков. Въпреки че през февруари не влиза в програмата на театъра, обещавам при първа възможност да отида да й се насладя и да споделя мнение. Затова и няма да кажа нищо повече за драматургичния текст.
Последната част, около трийсетина странички, са „Разговори“ – диалози, лавиращи от битови скандали, семейни разговори, в които всеки всъщност говори сам на себе си, и абсурдистки етюди в търсене на косата на Иван. С малко съжаление трябва да кажа, че първите четири разговора са смислово обвързани и очакването ми да продължат в нещо по-голямо в петия удари на камък. За сметка на това финалната сцена на мексиканския бар здравата ме впечатли и за пореден път ме убеди в едно-единствено нещо – обожавам да чета Захари Карабашлиев.
Comments are closed.