Мислили ли сте какво е просто да не ти дреме за нищо? Да, повечето хора си казват „не ми пука за това, не ме интересува онова“, но винаги седят пред една или друга морална, финансова, дори физическа бариера да направят нещо желано. Хенри Чинаски е човекът, който яде тези бариери за закуска, леко преглъщайки ги с бутилка вино.
Хенри Чинаски няма идеали – той просто си живее, а и това не му е особен приоритет. Хенри Чинаски е Чарлс Буковски в осем творби на писателя, сред които най-прочутите му – „Жени“, „Поща“, „Холивуд“ и „Factotum“. Така, сега сме на „Factotum“, но ако съдя по мнението на хора, до които се допитах, и другите романи на Буковски не са твърде различни.
Историята на Хенри Чинаски няма никаква интрига.
Знаеш какво ще се случи във всеки един момент, но самият начин за постигането му (или по-скоро – деградирането му) те изненадва.
Само за около 160 страници например Хенри смени над 20 работи – не съм се занимавал да ги броя, нито имам особено желание, но уволнението, напускането, кандидатстването за нова служба като чистач, мияч или хамалин става с такава лекота, с каквато обикновено човек излиза в обедна почивка.
Работа -> пари -> жени – това е основната схема на живота на Хенри. Алкохолът, разбира се, е над тези неща и участва във всеки от компонентите. Героят е пиян на работа, пиян е с парите, които печели, съблазнява жените със своята неглижираност, незаинтересованост и грижа единствено за поредната бутилка.
Пие много, обикаля градовете из цял САЩ, любува се на красивата им гледка от вътрешността на патрулните коли, чука, чукат го, влюбват се в него, той се привързва, но за мъничко… „Factotum“ е нещо като меланхоличната история на порасналия Холдън Колфийлд на Селинджър. Чинаски обаче не мрънка за това какъв е, какъв иска да е и защо не е друг, той си е просто един забутан някъде обикновен човек без стремежи, страсти и желания.
Преводът на Иван Киров-Тоби впрочем е чудесен.
Струва ми се, че в наскоро излязлата „Factotum“ от „Фама“ самият той е направил поправки върху делото си в старото издание на „Парадокс“ от 1993, но и двата варианта са прекрасно изпипани.
И още нещо за край – в романа е може би една от най-гнусните секс-сцени, които съм чел. Не непохватно написана, не нереална, а просто отвратителна, прекрачваща човешките граници, пълната деградация на интимния контакт. Значи – нещо като хард-лицето на Хенри Чинаски.
