Литературните експерименти винаги са ми харесвали – и то не само що се отнася до съдържателната част (като „Гърдата“ на Филип Рот), но и до чисто формалната. „Упражнения по стил“ на французина Реймон Кьоно е нещо точно такова – признавам, преди време ми е хрумвала идеята за подобна книга, разбира се, без да имам амбицията да я пиша аз. Тогава съвсем не съм знаел, че тя е осъществена преди около 60 години. (Два дни по-късно: Тогава въобще не съм знаел и че учещите журналистика я имат в задължителната литература още в първи курс.)
Представете си една адски глупава и обикновена ежедневна случка – грозноват младеж в автобуса, който наругава друг пътник, сяда на освободила се седалка, а два часа по-късно е на площад, където получава съвет за облеклото си. Звучи като скучен епизод от романче без особена стойност. Кьоно обаче прави нещата по необикновен начин. Иначе казано – прави го по 99 начина.
Възхително умение на перото е да можеш в 99 литературни стила, формата, езикови конструкти и т.н. да разкажеш една история (при това – тъпа). Е, Кьоно е впечатляващ в това, нещо повече – той е безумно забавен в някои от текстовете си, докато в други те оставя да седиш и да се чудиш как може да му щукне нещо толкова неконвенционално за правене (впрочем – искрени похвали към преводачите Васил Сотиров, Елена Томалевска-Цанкова, въпреки че не знам френски, съм убеден, че качеството на българския текст е много високо).
Повярвайте – има поне двайсет „парчета“, на които човек се смее с цяло гърло. На останалите пък едва си сдържа усмивката или си седи и се мръщи „какво иска да каже авторът“. Какво, как, къде и защо – това са четирите въпроса, които Кьоно задава и си отговаря в „Упражнения по стил“.
Ето и няколко примера, публикувани с разрешението на изд. ФАМА:
Анотация
Автобус по южната линия. Натоварен час от деня. Младеж на двайсет и шест години – мека шапка с шнур вместо панделка; прекалено дълъг врат, сякаш са го разтягали. Хората слизат. Въпросният младеж се сдърпва със съседа си. Упреква го, че го блъскал всеки път, щом някой минел. Хленчи, а му се иска да е злъчен. Вижда свободно място и се спуска към него.
Два часа по-късно го срещам отново – на площад Ром, пред гара Сен Лазар. Той е с някакъв свой приятел, който му казва: „Ще трябва да добавиш едно копче на палтото си.“ Обяснява му къде (при яката) и защо.
Удвоено
По пладне и по обед се качих и се намирах на платформата и на задната площадка в един автобус и градски рейс, пълен и претъпкан, по южната линия и от Контрес-карп към Шампере. Аз и моя милост видях и забелязах един млад мъж и зрял юноша, твърде смешен и доста комичен, с кльощав врат и тънка шия, а около шапката и покрай капелата – с въженце и канапче. След настаналата суматоха и подир настъпилата бъркотия той каза и рече със сълзлив глас и плачлив тон, че неговият съсед и близкостоящ нарочно и умишлено го бутал и блъскал, щом и колчем някой слизал или излизал. Като свърши словото си и приключи речта си, той се отправи и насочи към едно празно място и свободна седалка.
След два часа и подир сто и двайсет минути отново и пак го срещнах и видях на площад Ром и пред гара Сен Лазар, придружен и съпроводен от свой приятел и негов другар, който го съветваше и убеждаваше да прибави и зашие едно копче и кокалено търкалце на своята горна и връхна дреха и одежда.
Колебливо
Не знам със сигурност къде точно се случи това. В църква, в боклукчийска кофа, в морга? А може би в автобус? Там имаше… Но какво всъщност имаше там? Яйца, килими, репички? Скелети? Ами да, но все още с плът по тях и живи. Разбира се, че беше така. Хора в автобус. Но имаше там един (или друг?), който биеше на очи, ама не знам точно с какво. Със своята мегаломания? С болезнената си пълнота? С меланхолията си? Всъщност по-скоро… със своята младост, украсена с дълъг… Нос? Език? Палец? Не, не – врат. И шапка, ама странна, странна, странна… Той взе да се кара – така беше! – с някой си, по всяка вероятност друг пътник. (Обаче мъж или жена? Дете или старец?) В края на краищата всичко приключи – може би с бягството на единия от двамата.
Май именно същото лице срещнах отново, но… къде ли? Пред църква? Пред морга? Пред боклукчийска кофа?… Като че ли беше с приятел… Който сигурно му е говорил нещо… Но какво ли, какво ли, какво ли?…
Отричащо
Не беше нито кораб, нито самолет, а сухопътно превозно средство. Не беше нито бебе, нито старец, а младеж. Не беше нито панделка, нито връвчица, а плетен ширит. Не беше нито шествие, нито бъркотия, а блъсканица. Не беше нито любезен, нито лош, а гневен. Не беше нито истина, нито лъжа, а повод. Не беше нито прав, нито легнал, а мераклия да седне.
Не беше нито предишният, нито другият, а същият този ден. Не беше нито Северната, нито Лионската гара, а гара Сен Лазар. Не беше нито роднина, нито непознат, а приятел. Не беше нито обида, нито подигравка, а съвет относно облеклото.
Одушевено
Една шапка – мека, кафява, филцова, с провиснала периферия и плетен ширит около бомбето – се мъдреше сред другите, като подскачаше поради неравностите на пътя, преодолявани от колелата на моторното средство, което я превозваше – нея, самата шапка. На всяка спирка, когато пътниците се качваха и слизаха, я отместваха странично, а понякога прекалено, което в края на краищата много я ядоса – нея, самата шапка. Шапката изрази гнева си с човешки глас, изтръгнал се от една снабдена с множество отверстия валчеста и плътна маса с костна структура, която се намираше под нея – под самата шапка. После тя изведнъж се устреми напред, защото се оказа, че има свободно място за нея – за самата шапка.
Час-два по-късно видях как тя – самата шапка, – се носи на метър и шейсет и шест от земята и снове пред гара Сен Лазар. Един приятел я съветваше да прибави копче на палтото си – нея, самата шапка… Допълнително копче… На нейното палто… Да ѝ каже това… На нея… На самата шапка.
Тарикатско
Беше къде обед, като гепих рейса. Гепих го и киризим – кво? – един образ, тъп като гъз, а се дърви на съседа си. „Не моеш ли – вика му – да си отваряш зъркелите? Нарочно – циври му – ме ръгаш, че и ми газиш патъците.“ И духна да седне. Пълен чвор.
Като гилах по площад Ром, го киризим да плямпа с друг образ, също такъв чвор. „Чат ли си? – бъзна го онзи. – Барни тва копче и ще си тупалка!“
Comments are closed.