„Смеещият се Буда“ е вторият роман на Дейвид Ланю – хайку-теоретик, хайку-поет и огромен хайку-почитател. За моя огромна радост прочетох втория му роман трети – сигурен съм, че ако бях следвал хронологичния ред, изобщо нямаше да стигна до „Хайку войни“.
Всичко започва с „Човекът, който пишеше хайку“ – много свежа, приятна книжка с бързо и атрактивно действие, изпъстрена с прекрасни оригинални хайку – някои от тях съм препечатал в материала за романа. „Смеещият се Буда“ е фактическо продължение на „Човекът, който пишеше хайку“ и продължава да следва историята на поета Зъбльо – реално съществуваща личност с огромна известност в средите на японската поезия.
В „Смеещият се Буда“ се включва и самият Дейвид Ланю, създаващ метатекст, където действието се лашка между реалния му живот и книгата, която пише, внедрявайки се в Стара Япония и присъединявайки се към компанията на Зъбльо, Куро, Коджики и т.н. Нещо подобно Ланю беше направил и в „Човекът, който пишеше хайку“ – и там сюжетът се прехвърляше напред-назад, а героите обикаляха във времето и пространството.
Сега обаче е направено доста по-безвкусно – изсмукано от пръстите, на места дори тежи (а когато книжле от 120 страници започне да ти тежи, нещата не отиват на добре). Освен това фабулата съвсем не е толкова интригуваща – кулминационните моменти са скучновати, липсва елементът на адреналина, а героите не могат да те изненадат с нищо.
Най-ужасното обаче е, че в книгата няма достатъчно хайку –
всички тези недостатъци нямаше да личат, ако бяха разнообразени с поезия (като се замисля, напълно възможно е „Човекът, който пишеше хайку“ също да не е бил цвете за мирисане, но онези хайку, о, само заради тях си струва всяка страница!) В „Смеещият се Буда“ изричаната на един дъх поезия е пренебрежимо малко – и не става със съвсем дребни изключения, които дори вече не помня.
В началото започнах с изказването, че ако бях чел книгите в оригиналния им ред, изобщо нямаше да стигна до „Хайку войни“ – нещо, за което бих съжалил в настоящите обстоятелства. Общо взето – една книга за Зъбльо стига и, струва ми се, добрият избор е „Човекът, който пишеше хайку“. А след нея – „Хайку войни“, която дава съвсем различен поглед върху нещата, оригинални хайку и свежест в сюжета.
