Ревютата за любимата ми Деница Дилова и романът ѝ „Дневният живот на нощните пеперуди“ се нароиха доста – има силни и слаби, сериозни и не дотам, много позитивни и малко негативни. В това многообразие, запитах се, къде мога да се вместя аз? Защо да се вмествам изобщо в изброяването на качествата на книгата, след като списъци с тях вече бликат из блогове и групи във „Фейсбук“?

И как мога да кажа нещо все още неизказано – отвъд това, че романът притежава забележителна структура, забавен е, чете се на един дъх, от всяка страница лъха очарователен цинизъм, изреченията са плашещо завладяващи афоризми, а главната героиня, Нина Бранкович, е от онзи тип скици, които по-добре да не се хващаш да рисуваш?

Много просто – дирижирах интервю с Нина Бранкович. Нейните отговори в него са точни цитати от книгата (с много леки козметични промени на места). Те, разбира се, са извадени от съответния си контекст и публикувани без благословията на писателката Деница Дилова, още по-малко на издателите ѝ от „Сиела“. И въпреки това говорят много сами по себе си. У моите въпроси ще забележите това, че са не на място.

Мислите на Нина и пърхащото ѝ обаяние достигат до вас благодарение на Литературата Днес и Преслав Ганев.

– Здравей, Нина! Преди време ти беше успешен главен редактор на регионален вестник, а после внезапно изчезна, сменяше периодично работата си, беше в автомивка, беше продавачка, какво ли не. Какво се случи във вестника?

– Един следобед разбрах, че нещата не отиват на добре. Разбрах го в момента, в който седнах пред компютъра, отворих тефтера с информация, източих снимките от служебния Pentax и осъзнах, че няма да мога да напиша нито ред. Не само сега, но и утре, вдругиден, никога. И не ме мързеше. Просто вече не ми се правеше това, което правех седем години, ден след ден.

– И започна да миеш коли от сутрин до вечер. Но как се промениха нещата в същината им, отвъд смяната на работата?

– Да казвам „не“ вкара живота ми в нови релси. Той стана истински. Ако думата „да“ отваря някаква врата, то тя след определено време се оказва грешен избор. А думата „не“, затваряйки вратата, отваря десетки други.

– Всичко опира до избора?

– Човекът е единственото живо същество, което непрестанно прави избори, за които рано или късно съжалява. Друга изцяло негова особеност е, че ако не ги направи, пак съжалява. Целият живот преминава в безкрайни терзания и съжаления. Това дори едно улично куче не го преживява, дори то намира смисъл и радост в помиярския си живот. Дори то не си навлича врагове само, тъй както само човек умее да си навлече.

– Казваш, че нямаш близки приятели освен един – Даниел. Разкажи ни за него.

– С Даниел презираме по-голямата част от нещата, на които се кланят хората. Хомосексуалист, който отрича гей-връзките и непрекъснато им се подиграва – нямаше как да не ме спечели. Да ми вменява, че сексът е абсолютно безполезен и тъп, човек, който не спира да се чука с когото му падне – не можеше да не го харесам. Той присъстваше в живота ми с тежестта на майка, баща и трима братя.

– Ти си героиня от роман, не е ли малко клиширано най-добрият ти приятел да е хомосексуалист?

– Забелязвам, че много хора покрай мен се впрягат на тема принципи. На бой налитат даже. Принципите не са нещо велико, извън и над битието ни. Те са най-обикновени правила, съобразени с нуждите ни. Имах познат, който си беше нисък, за мъж си беше направо тапа. Та той все ни натякваше принципа си „по-секси е в една двойка, когато жената е по-висока от мъжа“.

– Устройваш истинско тържество на вулгарността и цинизма – нещо, което може би малцина очакват от една дама. Мислила ли си какво би било, ако се беше родила мъж?

– Ако бях мъж, щях да съм с голям член, в това изобщо не се съмнявам. Но радостта ми щеше да стига до там! Щях да съм непрестанно с проблемна ерекция, просто щеше да ми пада винаги когато трябва да ми стане. Сигурна съм. Щеше да ми пада от напълно безобидни неща. Например от безмозъчни същества насреща ми, от нелоялна конкуренция, от високи очаквания, от пренавиване, от студени крайници, от нахлули спомени, непозната миризма и кой знае още от какво. Ако бях мъж, досега да съм скочил от някоя тераса.

– Имаш много критичен език що се отнася до четенето, твои размишления по темата станаха много популярни в социалните мрежи. Какво са ти направили горките четящи хора?

– Четенето дава само повече власт на лошото. То прави онова, което правят и парите, с тази разлика, че за лошата страна на парите никой не храни съмнение. Някога четенето може и да е било полезно, но в новия век служи на злото. Четящите са обикновени мошеници, които внушават, че едва ли не ги ръководи Божията промисъл. Богатите са роби на парите, те нямат нужда от книги. Бедните и онеправданите – истински свободните – също не се нуждаят от тях. Книгите са мечът на средната класа, класата на пълните неудачници, в която попадам и аз.

В личен план тази нездрава любов към книгите не ме направи нито по-добра, нито по-щастлива. Четенето ме направи първо надменна, после самотна, а накрая ме подлуди.

– Но все пак продължаваш да четеш непрекъснато?

– Искам да съм компетентна в колкото може повече области. Пълно прахосничество на дните ми.

– Какво ще кажеш за това интервю, сърдиш ли се, че си го съчиних?

– Да те няма в интернет, означава да те няма изобщо.

Защо наистина Нина Бранкович говори тези неща и цялата ѝ история – в романа „Дневният живот на нощните пеперуди“. Със сигурност книга, която си струва четенето (пък дори и да си навлечете гнева на героинята заради това).

Петя Кокудева и „Малките същества”

Вълшебница, излязла от някоя книга с приказки. Носи големи очила и цветни шапки. Всичко в нея подсказва, че историята, която ще чуеш, ще бъде много добра. Своите приказки обаче Петя Кокудева разказва в стихотворна форма. И не принцове и принцеси ще срещнеш, а поредица от странни малки същества. Това, което пише, са „детски стихотворения за възрастни” – измислен жанр, в който се чувства удобно.

Откакто се помни, винаги е писала по нещо, но решава, че иска да публикува нещо свое, когато е на 27 или 28 години. Първото, което споделя с хора, е нейната първа героиня – Лулу. Тя е „момиче с размер на фъстък”, изрисувано от италианската илюстраторка Ромина Беневенти. „Лулу” се появи на пазара през 2011 г.

 Докато се създават историите на Лулу, се раждат и други герои. Те живеят във втората книга на Петя Кокудева – „Малки същества”.

Първият от тях е Господин Ентусиазъм, който така и не влиза в книгата. „Имаше една Мърморета, която имаше музей на мрънкането. Тя впоследствие отпадна”, разказва Петя. Отпада и Чудодей, чиято работа е да възпитава чудесата в това да не са мързеливи.

В началото на книгата стоят фазтазмусите. Те са същества, които обичат да изследват грешките. Накратко – те са любопитковци, които откриват нови хоризонти. Нещата, които за много хора звучат като грешки, за фантазмусите са интересни идеи.

„Много са любопитни и не понасят всичко, свързано с рутина, непрекъснато разглобяват, търсят грешките на езика”, разказва Петя. Тя разбира от фантазмуси, защото самата тя е такава. Често открива истории в лапсусите на хората.

„Преди година или две с един приятел пътувахме. Той чу сирената на пожарната кола и каза: „поражогасител” и се заговорихме за това колко хубаво би било да има гасител на пораженията на хората. Такива неща гледат да дочуват и разбират фантазмусите”, разказва Петя.

В крайния вариант на книгата са отпаднали много от лошите същества и са останали предимно добрите. Това не е резултат от нарочна подборка, а просто при работата с редактор някои от съществата са се оказали не съвсем готови. Докато Петя мисли в същества, редакторът на книгата – Екатерина Йосифова, разглежда текста като поезия. Отпаднали са тези текстове, при които двете не са успели да постигнат единодушие по въпроса дали идеята на стихотворението е добра.

Петя определено не пише типични стихотворения. За нея по-интересни са сюжетите в поезията. И въпреки че текстът не се разгръща в класически вид, тя държи на малките истории, които да се запомнят.  

из Малки същества

Формулировката „детски стихотворения за възрастни” казва на възрастните, че те,  след като са били деца, винаги ще бъдат.

Това не означава да се вдетиняват, а за Петя по-скоро човек, както има две полукълба на мозъка, така има и зона, която мисли по такъв начин. „Нещата, които ти се случват за пръв път, както в детството; идеята за това да се изненадваш; да правиш някакви абсурдни връзки, защото нямаш достатъчно натрупана информация – всички тези процеси сами по себе си не са детски, а по-скоро са процеси на учене”, казва Петя.

От друга страна, децата са по някакъв начин и възрастни. „Те порастват и са в това непрекъснато – те непрекъснато стават по-възрастни, живеят в света на възрастните, всичко, с което имат съприкосновение – тези неща в моя живот са много по допирателна. И аз се чувствам хем и дете, хем възрастен. Затова си мисля, че може би и другите хора имат такива преживявания”, казва тя.

„Например отиваш на нова работа и си като на първия учебен ден в първи клас – ти си на 35 примерно, но те е страх от това да сгрешиш, действаш опипом, много внимателно да не би някой нещо да не е ок. Това пак е някакво адаптиране в живота на възрастните”, казва Петя.

Децата за малките същества

„Голямото ми желание е да успявам да пиша по-добре за деца”, казва Петя. Въпреки че сега „Лулу” има много читатели и приятели, които са възрастни, за Петя по-естествено е общуването с деца.

Петя доста пъти е чела стихотворенията от „Малки същества” на деца, преди да излезе книгата. Казва, че те доста се забавляват, защото измислят заедно. Тя не просто им чете, а ги провокира да коментират срещата си с определено същество, да кажат как го виждат.

Например в началото може да им даде само името и те да й кажат какво си представят или само рисунката, защото Ромина Беневенти е направила рисунки към някои от текстовете още преди книгата да излезе. Разбира дали едно стихотворение е харесало на децата по това кога смеят повече и къде се концентрират и нещо им е интересно, и къде не. Логично е, че по-комичните, по-естествено смешните неща на децата са им близки, казва Петя.

из Малки същества

Най-интересната ѝ среща с деца е била училището за незрящи деца в София. Там заедно с децата измислят същества по звуци. „Аз им пусках много кратки звуци. Например вещица, която хърка или петле, което кукурига, или влак и започваме да измисляме какво същество издава този звук и вече градим някаква история от тези звукови елементи. Бях много изненадана с колко ентусиазъм и въображение бяха тези деца”, разказва Петя.

Принцовете и принцесите определено не са интересни за Петя Кокудева. Още от дете тя слуша плочи с приказките на Шарл Перо, но голямата ѝ страст са книжките за животни. Според нея те имат много ясен характер, който може да доловиш, някаква типология. „Когато имаш една мечка, тя стои авторитетно”, казва Петя.

Вероятно затова и темата на следващата ѝ книга биха били животните и по-конкретно – сурикатите. Възхищава се на начина, по който е устроено обществото им. „Много ми се ще да има страхотна книжка със супер илюстрации за тях”. 

Петя колекционира илюстрации на детски книги, както и анимационни филми. Интересни са ѝ техниките за стимулиране на децата и на ученето, видовете и типовете училища по света. Извън света на фантазмусите и поезията Петя Кокудева работи в рекламна агенция. На хората наоколо им е странно голям човек да се вълнува от неща за деца.

 „Може би няма количествено натрупване на детска литература и много хора в България я възприемат като сладникава. Това е, защото нямаше преведени страхотни автори като Шел Силвърстийн, Туве Янсон. За Туве Янсон не всички са чували. Това са автори с книги, които съвсем не са класически приказки в стил „Дисни” и хората може би имат и по-изместено възприятие за това какво е детска литература”, казва Петя Кокудева. Затова и когато околните чуят, че пише за деца, не могат да си представят какво реално прави.

„За мен детската литература е въображението, качено на таванския му етаж – когато човек стане повече въображение, отколкото ум, а това понякога може да изглежда налудничаво”, разказва Петя. Според нея въображението не трябва да е лукс, измислянето не трябва да е нещо, което правят „криейтив хората”.

„Някои се обявяват за творци и излиза, че другите са обикновени – старая се, когато се срещам с деца, да ги накарам да видят, че те са съвсем способни да измислят”, казва тя.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Издателство Deja Book вече работи с пълна пара. Не сте чували за него? Нормално е, първата им книга излиза от печат след два дни, а създателите му Христо Блажев и Благой Иванов оповестиха официално новината за проекта си в сайта Аз чета вчера.

И двамата няколко години бяха в „Изток-Запад“,  а сега е назрял моментът да се отделят с гръм и трясък и две български книги до дни. Какво става обаче всъщност, когато на едно място се съберат авторът на най-големия блог за книги в България и човекът, в чийто блог не можеш да влезеш без да си потвърдил, че си пълнолетен?

Какво мечтаят да издадат, с какво започват, защо се захващат да издават стихосбирка, как ще оцелеят в този неблагодатен бизнес, ще крадат ли чужди автори, обещават ли редактори, коректори и електронни книги, ще правят ли готини корици, хардкор порно и кога ще издадат Дийпшит Чопра – четете в пространното интервю с Христо Блажев и Благой Иванов!

Преслав Ганев: Защо мислите, че има нужда от още едно издателство в България?

Христо Блажев: Ти смяташ ли, че има нужда от нови хубави книги на пазара? Ние мислим, че има нужда. Не е важно колко са издателствата, кои са и какво правят, важно е някои книги да се издават качествено.

Благой Иванов: При пазар като нашия, трудно е книгите винаги да са качествени, зависи от самата селекция. Има много книги, които не са издадени в България, има много книги, които ще бъдат издадени, т.е. идеята е всяко издателство да е част от този пазар, да запълва тези празнини.

Преслав: Не искате да сте по-различни, а да добавите към цялостната картина на добрите издателства?

Христо: Напротив, дори само като видиш Благой какво направи в неговата серия Магика, колко стари, страшни работи се появиха със закъснение, дори с 20 години разлика. Има безумно добри неща, които не са се появявали на пазара, тъй като са рискови, а всъщност те имат своето място, те имат своите фенове. Това е част от онова, което ние ще правим. Ще издаваме много нова литература, български автори, преводни, но с погледа, който имаме, ще се появят много знакови неща, които в момента ги нямаме.

Благой: Веднага давам пример – с „Момчешки живот“ на МакКамън – аз самият 22 години чакам тази книга да излезе и никой не се сеща. МакКамън е пускан неуспешно преди време и аз си казах ОК – или не е издаван по правилния начин, или не са издавани правилните му книги. Идеята не е да бъдем уникални и различни, а да правим нещата правилно. Това е нашата претенция, единствената ни претенция. Да бъдеш различен от самото начало – не, това по-скоро става с времето, пост фактум от работата, която си свършил. Като начален мотив по-скоро искаме да правим нещата по правилния начин.

Преслав: Някой пример за нещо знаково, но закъсняло, което планирате да издадете?

Благой: За съжаление, много е рано да кажем конкретни заглавия, но ако всичко върви по план, през април или най-късно през май трябва да се появи книга, която е от същия ранг, т.е. изостанала и неиздадена навремето у нас. Тя е ужасно знакова, свързана е с жанровата литература, но не само. Планираме да я издадем с гръм и трясък, но не мога да кажа все още заглавието, малко е раничко.

Христо: Книгата е без авторски права и засега не можем да кажем нищо, защото може да бъде гепена.

Преслав: Какво бихте издали, ако нямате никакви спънки, финансови или юридически?

Христо: Благой би пуснал всичко на Леймън, с твърди корици.

Благой: Да, аз бих издал цялата библиография на Ричард Леймън, с твърди корици, гланцирани, по възможност 3D, заря да хвърчи от страниците.

Христо: Хитчънс също бихме…

Благой: Да, точно това – Кристофър Хитчънс, моят голям герой. Искаме да пускаме и публицистични книги, да не са толкова търговски, колкото книги с кауза. От началото е абсолютно немислимо, поне през първата година, но имаме такова желание. Кристофър Хитчънс го казвам, защото имам желание да го направя някой ден. Ако някой ме изпревари, ще съм много щастлив, защото е много труден, много скъп автор и ако някой друг се напъне и го направи преди нас – ОК, важното е той да бъде на българския пазар. Имаме желание да направим няколко много силни и строго рационални като позициониране книги.

Относно художествените, да, страхотни жанрови автори, от ранга на Робърт МакКамън, са в главата ми определено. Христо има страхотни идеи относно българската литература, смятаме, че ще направим неща, които ще бъдат едно естествено продължение на работата ни в „Изток-Запад“ всъщност.

Преслав: Явно ще е с художествена литература първата година?

Христо: За разлика от повечето начеващи български издателства ние нямаме сериозен финансов ресурс зад себе си, не перем ничии пари, не сме на някой приятел и т.н., трябва да бъдем много премерени. Факт е – ние с Благой знаем как да продадем, как да направим добри книги, но е много важно дали ще успеем да намерим нашата публика – намерим ли я, оттам нататък смятаме да бъдем много по-свободни.

Преслав: С какво започвате?

Христо: Започваме с две български книги. Едното е роман, казва се „Булото“, авторът е Мартин Маринов. Това е страхотен роман драма, който се завърта около преименуването на турците в края на 80-те години. А другото, вероятно доста шашкащо, е стихосбирка на Белослава Димитрова. Това ще е втората ѝ книга, много странна, много готина, може да се каже, че точният ѝ жанр е сайънс поетри. Ще има много готина корица. Нещо уникално, това не е поредната стихосбирка.

Благой: Това е проект, който ни спечели именно защото е свързан пряко с натурализма, природата, Дейвид Атънбъро, Чарлз Дарвин и е странно, че това е поезия. Всъщност – концептуална стихосбирка от-до, много шантава като стилистика. Аз не разбирам от поезия, но разбирам от усещането, което може да ти донесе нещо, което изживяваш, независимо дали е поезия, или филм. На мен лично адски много ми хареса, въпреки че не ми е силата поезията. Мацката е много кадърна и вече с утвърдено име в тези среди всъщност.

Христо: Първата ѝ стихосбирка се разпродава, с което много малко млади български автори могат да се похвалят.

Благой: Не го правим на приятелски начала, ние не се познавахме с нея, не мога да отрека обаче влиянието на Светльо Желев, който подхвърли идеята и на нас ни се стори много добра идея – наистина отново някаква кауза. Това е наистина книга, която няма да ни направи богати, но смятаме, че ще сме наистина горди с нея.

Христо: Искаме да покажем още в самото начало, че за нас няма зони, в които няма да пипаме, защото там не може да се правят пари или нещо от този род.

Преслав: Срокове? Кога?

Христо: Първите книги трябва да излязат до края на месеца.

Благой: Първият план е до края на март да излезе „Булото“, официалната премиера на „Дивата природа“, стихосбирката на Белослава Димитрова, да бъде в самото начало на април и до края на април още две книги – едната на български автор, едната – преводна.

Преслав: Казвате, че стартирате с поезия. Занапред смятате ли да го правите, малко издателства се хвърлят направо в това?

Благой: Това аз го казах в самото начало – когато говорихме и със Светльо Желев, и със самата Белослава, че го правим в името на идеята, свързана с нейната конкретна книга, която ни спечели като концепция. В никакъв случай на този етап не планираме никаква друга поезия, т.е. ако някой поет, начинаещ или утвърден, чете това, засега – не, по-натам може би.

Христо: Но бихме искали да имаме ресурс за поезия, защото това е много важен жанр.

Преслав: За авторите казахте, че ще бъдат по-скоро нови, отколкото утвърдени имена, обаче останалата част в издателската работа, по отношение на редактори, преводачи, коректори? Налагащи се имена ли ще търсите или ще заложите на утвърдените?

Христо: О, безусловно на утвърдени, тъй като в последно време имаме много примери за изключително ниско паднало ниво на работа по книгите – не като качество, говорим за правопис, страниране и прочее. Ние ще се опитаме да бъдем абсолютно безукорни в това отношение.

Преслав: Обещавате редактор и коректор?

Благой: Обещаваме, че постоянно ще следим т.нар. фийд бек, т.е. обратната връзка от страна на читателите и ще се вслушваме във всяка градивна критика. Досега в предишни наши проекти, независимо дали говорим за издателства, за странични проекти – няма никакво значение, всеки път е имало момент, в който правиш някаква грешка или не правиш нещо достатъчно добре – имаш едно наум за следващия проект. Ние искаме да направим нещата наистина на високо ниво, с добра коректура, с добър редактор и където се издъним, да го разбираме от читателите, за да го направим по-добре в следващия етап.

Преслав: Издателството ви се казва Deja Book, какво означава?

Благой: Deja Book е моя хрумка, трябва да призная, че беше наполовина хрумване, което звучеше забавно заради симпатична игра на думи. Ако трябва да се разтълкува – от идея, имаш идея за книга, в следващия момент имаш реализирана книга. Deja Book би трябвало да ти дава асоциация за нещо, което бързо и качествено стига до публиката. Не за нещо, което е вече видяно, а нещо, щом вече е помислено, значи може и да се реализира.

Преслав: Как напуснахте „Изток-Запад“?

Христо: Колкото и да е тъжно на някои наши зложелатели, ние напуснахме „Изток-Запад“ в прекрасни отношения със собственика. При напускането ни беше изключително професионално всичко, нямаше никакви грижи, както и трябва да се случват нещата.

Благой: Мисля, че с „Изток-Запад“ ще можем да работим наистина много тясно, много точно, лоялно, открито и ще си помагаме взаимно. Аз винаги съм го казвал – колкото повече издателства разберат, че заедно в името на бизнеса, в името на каузата (няма значение кое от двете си избрал да бъде по-важното за теб), ще бъдат много по-силни, отколкото ако си плюят в паничките. Така че се надявам това да бъде наша стратегия.

Преслав: Като говорим за миграция между издателствата, как гледате на авторите, които сменят издателствата си?

Христо: Притеснен съм честно казано от цялото това нещо, има примери с автори, които вече смениха две или три издателства. Приемам това да се случва, когато на един автор не му е била направена добре книгата, не му е направен добър маркетинг, като цяло когато нещо не е било направено като хората, а той иска и вярва в себе си и смята, че може да постигне повече и има друг, който му дава тези неща. Притеснява ме, че заради криворазбрано его, конкуренция, неразбирателства или чисто слагане на едни суми на масата се пренебрегва голям положен труд. Аз не приемам факта, когато едно издателство наистина влага години наред ресурси, слага името си зад един автор и той в един момент просто се мести другаде с името, което вече е направено. Много се надявам на мен да не ми се случва.

Преслав: Ще пазите своите автори и няма да „крадете“ чуждите?

Благой: В никакъв случай няма да крадем, но ако някой си търси подслон, ще го приютим, разбира се.

Христо: Всички знаем, че да се продават български автори е много трудна мисия. Искаме да покажем, че ние можем това.

Благой: Христо е прав, че е глупаво да се забива нож в гърба или да се обръща гръб на някаква сериозна инвестиция. Когато една машина работи добре, няма нужда от поправяне. От друга страна обаче има случаи, в които наистина е по-добре авторът и издателството си кажат „чао“ и всеки да поеме по свой път. Когато обаче нещата се движат добре и вървят добре и всяка страна си е свършила добре работата, за мен е глупаво да се променят нещата.

Христо: Нашият пазар е малък, всички знаем какво се случва в него и един автор сам си вкарва автогол.

Преслав: Как гледате на електронните книги и ще се занимавате ли с това?

Христо: Всяка наша книга, особено българските, гарантирам, че ще се появява в срок и електронно. Ще преценяваме, първо ще проверим как е най-добре – дали заедно с хартиеното издание, дали два месеца по-късно или шест, не сме решили. Но гарантирам за всички български и за тези преводни, за които съумеем да сключим договор.

Благой: Който е против или който пренебрегва електронните книги, живее в каменната епоха, те са абсолютното бъдеще. Винаги сме го казвали. Факт е, че има много спънки, няма пазар, има допълнителни усложнявания относно договори, проценти и прочее, но това не е извинение да се неглижират електронните книги в България. Смятам, че е ужасно безотговорно и в един момент ще се обърнат нещата, в един момент просто няма как освен по електронен път да се прави пазар, това е въпрос на години. Така че сме твърдо „за“.

Преслав: Христо имаше остра кампания в полза на Читанка. Как съвместявате това с бъдещите ви проекти?

Христо: Всъщност между другото, на Благой май не съм му казал още, преди няколко дни имах среща с първия наш автор и го попитах как се отнася към хрумката, когато книгата му направи своя път, да я пуснем в Читанка. Една книга си има пускане, има си връх, после някакво средно ниво – в един момент всяка книга си свършва пътя, освен класиките, говоря за обикновените, обичайните книги, много е трудно една вече стара книга, на 2 или 3 години да я върнеш на билото на продажбите. И го попитах какво е отношението му – ако видим, че тази книга повече няма да има сериозен ресурс, да я пуснем свободно. Това вярвам, че ще ѝ донесе много нови читатели, дори това може да е бууст обратно за самата книга, от друга страна има много хора, които не могат да се решат да си купуват книги. Смятам, че има варианти, по които ние, които правим книги, и читателите си помагаме взаимно.

Благой: Моята позиция, и тя е в разрез с позицията на повечето хора в гилдията, е, че да си срещу Читанка означава да пикаеш срещу вятъра. Не може да спреш Читанка, не можеш да спреш този тип разпространение на книги, абсолютно невъзможно е. Според мен най-добрият начин е да се намери някаква форма на сътрудничество между подобен тип сайтове и издателствата, отколкото издателствата да бъдат на война с тях. На война срещу тях това ще бъде само и единствено в полза на сайтове като Читанка.

Преслав: Ще инвестирате ли в добри корици?

Благой: Добрата корица е много скъпо удоволствие, за съжаление обаче това е затворен кръг. Или правиш добра корица, инвестирайки добри пари в нея, за да може след това и възвръщането да е добро, или не го правиш изобщо, по дяволите, или поне не се оплакваш, че не си успял в това, което си започнал. Корицата е постер, тя е нещо, което може първо да привлече внимание, второ може да купи читателите и трето, може да бъде и някаква форма на подпис, на стил на едно издателство. За нас е важно кориците да не бъдат стилистично уеднаквени, да бъдат съобразени със самата индивидуалност на книгата. Не искаме да щадим средства по отношение на корици, искаме да правим корици, които да бъдат достойни за съдържанието и достойни на читателя, който би избрал тях, вместо нещо друго, което просто изглежда по-добре. Искаме да бъдат в тотален синхрон между съдържание и външен вид.

Преслав: Кой е рисувал „Булото“?

Христо: „Булото“ е на Стоян Атанасов, той е познат със страхотни корици за Арт лайн, направи наскоро и корица за проект във вече бившата ни работа, „Изток Запад“ – на Карл Сейгън, „Бледа синя точица“. Стоян е млад и изключително талантлив, вярвам, че и в бъдеще ще работим с него.

Благой: Хубавото и при Стоян и при много хора от това наистина младо поколение, което според мен е абсолютното бъдеще не само на книгоиздаването, е, че те имат много висок критерий, но имат и много добра самооценка – те наистина са много самокритични, взискателни  са към самите себе си и към колегите си, с които работят, и в крайна сметка получаваш нещо, което тежи на мястото си. „Булото“ според мен се получи много елегантно, много стилно и да, това е начинът.

Преслав: Коя е най-добрата корица, която сте виждали?

Благой: Моята любима корица е всъщност двойна корица. Тя, разбира се, не е най-хубавата корица на света, но си спомням колко бях впечатлен, когато през 1996 г. в Америка излизат романите „Град Отчаяние“ и „Отмъстителите“ на Стивън Кинг и Ричард Бакман, който е Стивън Кинг. Корицата всъщност е една обща картина на художника Марк Райдън, която разполовена прави две корици, а съединена – една обща. Беше много добър и маркетинг, и художествен трик, работеше съвършено.

Освен това Марк Райдън има много добър стил на рисуване, той по уникален начин съчетава опорочената невинност, ако може така да го кажем, и това е и една от темите на въпросните книги. И смятам, че беше много добър начин да лансираш едновременно продукт и романи, които може да не са най-доброто, което Стивън Кинг е писал, но несъмнено бяха страхотен издателски и авторски експеримент, така че ето един добър пример – Марк Райдън със Стивън Кинг.

Преслав: Изданията на „Плеяда“ у нас са с оригиналните корици.

Благой: Първите издания на „Плеяда“, да, бяха абсолютни адаптации на тези корици, там проблемът, с българското издание, беше по-скоро свързан със съдържанието, тъй като в „Град Отчаяние“ липсваше финалната и много важна глава от книгата, но сега с новото издание това е коригирано, слава богу. Но наистина двете и нашите две издания можеха да се съберат в една картина и беше много впечатляващо. В онова време, когато интернет не беше масов, това правеше впечатление и беше много добър маркетинг от уста на уста. „Ти видя ли“, „ти разбра ли каква книга има“, хората ги наричаха дори романи близнаци, превърна се в някакъв мем още тогава, когато мемът дори не беше особено популярен.

Има една любопитна подробност в този проект. При издаването на български всичко беше точно съобразено с американското издание – имаше Стивън Кинг с „Град Отчаяние“, имаше Ричард Бакман с „Отмъстителите“. „Град Отчаяние“ се продаде, „Отмъстителите“ залежа в складовете. „Плеяда“ бяха принудени да допечатат обложки, които сложиха на „Отмъстителите“ с името на Стивън Кинг и така успяха да продадат книгата. Т.е. това показва, че българите наистина не са готови за такъв тип рискови, но ужасно креативни и артистични проекти. Много е тъжно, защото това и до ден-днешен е така.Преслав: Вие смятате ли да работите по подобни креативни, но рискови издания в бъдеще?

Христо: Категорично.

Благой: Стига да имаш добрата идея, която да оправдае реализирането си, защото аз съм много против самоцелната креативност, да направиш нещо шантаво само защото е шантаво. Ако то има някакво оправдаване в цялостната структура на проекта, говорим и за съдържание, и за идея на автора и разбира се за някакво маркетингово и пазарно позициониране – аз съм твърдо за.

Христо: За любима корица аз ще дам само един пример, който е максимално прост. Някой може ли да си представи Тери Пратчет без илюстрациите на Кърби?

Благой: Ами аз мога и ще ти кажа защо. Тери Пратчет между другото е добър пример, ти си прав донякъде, че Тери Пратчет е изумителен и той стана изумителен благодарение на почерка на Джош Кърби. Кърби обаче почина преди няколко, може би 10-15, години. Оттогава Кърби не рисува Пратчет, рисува го един друг художник, Пол Кидби и смятам, че дори рисува по-добре от Кърби – не толкова гротесково, но е много по-детайлен и по-индивидуално рисува образите. Той продължи традицията на Кърби, смятам, че това е добър пример за наложен издателски маркетинг – автор, художник, т.е. някакво визуализиране на автора, умира художникът, но те правят едно добро продължение – с друг с различна стилистика, но все още близък до автора. И ето, дори Христо не е забелязал, че Кърби не е художникът от доста години насам. Но той е напълно прав, как ти ще представиш Пратчет без тези двама великани на изобразителното изкуство?

Преслав: Добре, какво обещавате на своите читатели?

Христо: Аз обещавам, че няма да си кърша принципите, с които движа вече четири години и половина чрез блога си, чрез всичко, което сме правили в „Изток-Запад“ и зад което сме заставали с имената си. Ще правим книги, които самите ние бихме искали да прочетем, това за мен е много важно, да си горд с книгите си. Може да се наложи да се правят някакви компромиси, разбира се, пазарът го изисква, но нашата основа ще бъде това – да правим това, в което вярваме.

Благой: Аз обещавам да се погрижа думите на Христо да се окажат верни.

Преслав: Кой автор никога няма да излезе с марката на Дежа бук?

Христо: Дийпак Чопра.

Благой: Дийпак Чопра не само че няма да излезе, аз бих издал някакъв Дийпшит Чопра, ако излезе такъв…

Христо: Който се гаври с Чопра, наш е.

Благой: Не бихме издали нищо, което е свързано с ирационализъм най-общо казано – никаква езотерика, поне на този етап – може би като си продадем душата на дявола, не знам. Но трябва наистина много да паднем, за да правим такъв тип книги, няма да правим конспиративни книги, защото смятаме, че е таблоидно и евтино, не се ангажираме на този етап с политически обвързани книги, не бихме правили книги, които са в този ужасно примитивен тренд, свързан, за добро или лошо, с юношеската литература – т.е. това софтпорно, което се роди. Ние, ако ще правим порно, ще е хардкор, а не софткор. Така че да, в най-общи линии мога да обрисувам нашите цели като книги, които сами не бихме се срамували, че четем.

Ако ти харесват нещата в Литературата Днес, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Материалът на Арън Гилбрет, посветен на неговото пътешествие в търсене на джаз корените на Харуки Мураками, е превод от Harper’s. Оригиналният текст може да се види тук. Авторът Гилбрет пише документални текстове за New York Times, The Oxford American, The Kenyon Review и Virginia Quarterly Review. Негова е и електронната книга „Това е: Есета за джаз“.

Преди да стане писател Харуки Мураками е бил запален джаз фен.

Той се запалва по стила, когато 15-годишен, през януари 1964, отива на концерт на Арт Блейки и Jazz Messengers в Кобе. По-късно се оказва, че гигът е част от може би най-великия период в 3-десетилетното съществуване на бандата – тогава Фреди Хъбард е на тромпета, Къртис Фулър на тромбона, Уейн Шортър – на саксофона, а Сидър Уолтън – на пианото.

„Никога не бях слушал толкова невероятна музика, бях абсолютно запленен“, ще каже години по-късно Мураками за вечерта на събитието.

10 години по-късно бъдещият писател зарязва университета, за да отвори джаз клуб в предградие на Токио – и да го кръсти на един от домашните си любимци „Котаракът Питър“. През 1977 г., три години след отварянето на клуба, той и жена му Йоко го преместват в централния токийски квартал Сандагая.

В този период, когато барът в центъра цъфти, Мураками пише първите си два романа.

В бъдеще те ще доведат до други книги, които от своя страна със заглавията си препращат към култови джаз парчета – като Dance Dance Dance на Dells и Five Spot After Dark на Къртис Фулър. Музиката несъмнено повлиява писателския стил на Мураками, който неведнъж е замислян според джазовия ритъм, импровизация, изпълнение.

Когато планирах първото си пътуване до Япония, реших да посетя мястото на „Котаракът Питър“, затворен през 1981 г. Обичам писането на Харуки Мураками по много причини, някои от които са тясно свързани с джаза. Харесва ми как всяка книга е различна от останалите. Харесва ми как писателят сменя сюжетите си и повествователния глас. Харесвам вътрешния мрак на историите му, техните котки и прикрит хумор, начинът, по който Мураками зачеква глобални проблеми – от разрушителни земетресения до всепоглъщащия за всекиго страх от самота. Мураками освен това ми отвори очите за японската култура и светоглед, които много чужденци мисля, че схващат, но малцина наистина успяват.

Преди да замина прочетох „След мръкване“. Романът е ситуиран в столицата и се движи по протежението на една-единствена нощ – от мръкване до изгрев, и всъщност е чудесно въведение в Токио отвъд шинтоистките му светилища и търговски райони – към неговата периферия, където ще срещнете необикновени хора, включително онези, които всъщност извършват сравнително малкия брой престъпления в Япония.

„След мръкване“ обаче е и книга, изпълнена с джаз:

Протагонист, който свини на тромбон. Бар, в който се въртят парчета на Дюк Елингтън. Чести алюзии към знакови за стила песни. Заглавие, заето от една от любимите ми хард-боп песни. Романът ме накара да се замисля върху източника на музикалните страсти на Мураками и когато тръгнах по нишката от „След мръкване“, тя ме отведе обратно към колежанските му години и „Котаракът Питър“.

За нещастие, оказа се, че никой не знае адреса на клуба – нито преводачът на Мураками, Джей Рубин, нито фенът, който движи сайта Haruki Murakami Stuff. Затова пуснах картата на централно Токио в Google Maps с една фотография на бара от блога A Geek in Japan (може да се види тук), превключих до Street View и парцел по парцел обиколих района, докато открия същата ъглова сграда.

И я открих – сива триетажна циментова сграда. На първия етаж имаше ресторант, изложил витрина със сампуру, пластмасови храни (що за чудо е това вижте тук, б.пр.), а на горния – оранжев надпис, рекламиращ кафене. Направих си карта как да стигна и бях готов.

Първият „Котаракът Питър“ е бил в мазе близо до гара „Кокубунжи“. В клуба през деня се е предлагало кафе, а вечер и нощем – храна и напитки. През уикендите пък е имало живи джаз изпълнения, а в другите дни са се въртели парчета от огромна колекция от над 3 хиляди (а впоследствие и 10 хиляди). В малкото опушено помещение без прозорци Мураками е мил чинии, правил коктейли, замитал пода и ангажирал музиканти.

Вторият „Котаракът Питър“ вече заемал широко помещение на втория етаж в центъра

на Токио, с прозорци, голямо пиано и сцена с размери за квинтет. Мураками и жена му го декорирали с всякакви котешки орнаменти – влакчета котки, детски колички с този образ и порцеланови фигурки на котки. И бизнесът оживял.

Преди да отида на мястото, се спрях в същата онази книжарница в Шинджуку,

откъдето Мураками е взел тефтера и писателката, с които е написал първия си роман, за да взема за себе си неговата документална книга „Портрет в джаз“ на японски. Тя няма издание на английски, но италианският издател Джулио Ейнауди е създал табло в Pinterest, където са изброени албумите в книгата.

Когато излязох от гара „Сендагая“, слънчевите лъчи огряваха гимнастическата зала Токио Метрополитън. Минах покрай няколко жилищни сгради и магазини за юфка, които вече бях виждал онлайн, и две пресечки и половина по-надолу стигнах до мястото, обозначено на картата ми. Там дървена табела оповестяваше, че в мазето се намира: „Чако Амемия, основан през 1979“.

Това си пасна с времето за съществуване на „Котаракът Питър“, така че тръгнах по стълбите надолу.

Посрещна ме сервитьорка, която ми каза, че обядът започва в 2. Персоналът, облечен в стриктни бели униформи, се хранеше преди да започне смяната, а в заведението звучеше Чарли Паркър. Обиколих помещението с вдигнат пръст и я попитах: „Харуки Мураками? Джаз клуб тук?“ След кратко объркване и обяснения от моя страна, тя написа на парче хартия: „2F“, кръстоса ръце и ми каза: „Харуки, не“.

Отправих се по стълбите нагоре към ресторанта на втория етаж, където ме лъхна силна миризма на къри. Посрещна ме сервитьорка, а аз написах на английски на лист хартия „Харуки Мураками“ и ѝ го подадох. „О, о“, възкликна тя, извини се на японски и ме отведе до свой колега, който говори поне малко английски.

„Мураками?“, попита ме той. „На горния етаж, но вече го няма.“

Предложи ми да седна и ме попита дали съм обядвал. Представи ми се като Тацуа Мине и ми обясни, че е фотограф на свободна практика. Каза ми, че на горния етаж, където е бил клубът на Мураками, сега има друг ресторант, който в момента е затворен за реконструкция. Тогава Мине и готвачът размениха няколко думи на японски и се засмяха. После готвачът ни предложи да отидем в книжарницата надолу по улицата, където Мураками често пазарувал.

С Тацуа отидохме в книжарницата, където зад касата ни посрещна възрастен мъж. Казахме му защо сме там, а той ни се представи като Тасуку Сайто. Изправи се, свали си очилата и сложи на тезгяха пред нас няколко снимки. Едната от тях представляваше автограф от Мураками за Сайто, сканиран и отпечатан върху анекдот за книжарница, разказан някога от писателя по време на негова лекция.

По това време в книжарницата влезе момче и попита за „Рогът на сърната“. Сайто отвърна, че не знае за такава книга и след като зададе няколко въпроса на младия клиент, установи, че той търси „Окото на заека“.

После Сайто ни показа още два „експоната“ от колекцията си –

DVD със заглавие „Вечеря с Мураками“ и книга, в която на някои страници Мураками си е водил бележки за светилището Хатономори (Гълъбовата гора). Тацуа обаче не успяваше да ми преведе много от това, което книжарят ни разказва, затова решихме да се върнем отново два дни по-късно.

Когато се върнахме, този път с приятеля на Тацуа Ясу, който да ни превежда, Сайто ни разказа за срещите си с Харуки Мураками. „Повечето пъти съпругата му пазаруваше тук, а той само я следваше. Купуваше повече списания, отколкото книги“, обясни ни той.

След като отворили „Котаракът Питър“ на новото място, Харуки и Йоко поканили съседите от квартала да го посетят. Сайто отишъл само веднъж и всъщност се забавлявал, въпреки че отчел, че мястото е по-скоро е от и за ентусиасти. И наистина – с годините почти всички от персонала подхванали музикална кариера. Хората от квартала пък, най-вече на базата на огромната колекция на Мураками, решили, че той също по-скоро ще успее в музикалния бранш, отколкото в литературата, въпреки че, както Сайто отбеляза, писателят често се разхождал с писателка и тефтер по улиците в квартала и си водел бележки за тях.

Книжарят взе от лавиците непревеждан сборник с есета на Мураками – Asahi-do,

и ни разказа за едно от есетата в него – посветено на бръснаря на писателя, чиято бръснарница е била точно до книжарницата. Купих си сборника, за да го добавя към колекцията си от книги, които не мога да прочета.

След като си тръгнахме от книжарницата, Тацуа ни заведе с Ясу в магазинче на ъгъла, собственост на негов приятел, където седнахме да пийнем чай. Край нас се носеха велосипедисти, а на отсрещния ъгъл хора отправяха молитви пред светилището Хатономори.

Попитах Тацуа за името на улицата, на която сме. Той посочи паветата на платното: „Тази ли? Няма име“. После ми намигна съзаклятнически. „Ние японците не даваме имена на улиците си. Наричаме тази Улицата към гарата“ и посочи с поглед към гарата, към която след малко трябваше да се отправя.

В романа „Танцувай, танцувай, танцувай“ безименният главен герой излиза от кино в токийския квартал Шибуя и предприема дълга разходка. „Вървях през гъмжилото малки ученици“, разказва той, „към Хараджуку. После в Сендагая, покрай стадиона, през булевард Аояма към гробищата и оттам към музея „Незу“. Подминах кафене „Фигаро“, после Кинокуния, а след това се върнах покрай сградата на „Джинтан“ на гара Шибуя.“*

Районът е впечатлил Мураками, тъй като той е живял в него. Мен също – макар и само да минавах пътьом. Но пък вече имах Asahi-do, с неговата цветно илюстрована корица и есето за бръснарницата в Сендагая – непроницаем текст, който навярно никога няма да разбера.

Книгата стои в дланта ми, а Тацуа ме вижда да я въртя и се засмива.

„С главата надолу е“, казва ми. А също така е и наобратно.

* Цитатът е от „Танцувай, танцувай, танцувай“, изд. Колибри,2009, пр. Емилия Масларова)

Ако ти харесват нещата в Литературата Днес, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )