Материалът на Арън Гилбрет, посветен на неговото пътешествие в търсене на джаз корените на Харуки Мураками, е превод от Harper’s. Оригиналният текст може да се види тук. Авторът Гилбрет пише документални текстове за New York Times, The Oxford American, The Kenyon Review и Virginia Quarterly Review. Негова е и електронната книга „Това е: Есета за джаз“.
Преди да стане писател Харуки Мураками е бил запален джаз фен.
Той се запалва по стила, когато 15-годишен, през януари 1964, отива на концерт на Арт Блейки и Jazz Messengers в Кобе. По-късно се оказва, че гигът е част от може би най-великия период в 3-десетилетното съществуване на бандата – тогава Фреди Хъбард е на тромпета, Къртис Фулър на тромбона, Уейн Шортър – на саксофона, а Сидър Уолтън – на пианото.
„Никога не бях слушал толкова невероятна музика, бях абсолютно запленен“, ще каже години по-късно Мураками за вечерта на събитието.
10 години по-късно бъдещият писател зарязва университета, за да отвори джаз клуб в предградие на Токио – и да го кръсти на един от домашните си любимци „Котаракът Питър“. През 1977 г., три години след отварянето на клуба, той и жена му Йоко го преместват в централния токийски квартал Сандагая.
В този период, когато барът в центъра цъфти, Мураками пише първите си два романа.
В бъдеще те ще доведат до други книги, които от своя страна със заглавията си препращат към култови джаз парчета – като Dance Dance Dance на Dells и Five Spot After Dark на Къртис Фулър. Музиката несъмнено повлиява писателския стил на Мураками, който неведнъж е замислян според джазовия ритъм, импровизация, изпълнение.
Когато планирах първото си пътуване до Япония, реших да посетя мястото на „Котаракът Питър“, затворен през 1981 г. Обичам писането на Харуки Мураками по много причини, някои от които са тясно свързани с джаза. Харесва ми как всяка книга е различна от останалите. Харесва ми как писателят сменя сюжетите си и повествователния глас. Харесвам вътрешния мрак на историите му, техните котки и прикрит хумор, начинът, по който Мураками зачеква глобални проблеми – от разрушителни земетресения до всепоглъщащия за всекиго страх от самота. Мураками освен това ми отвори очите за японската култура и светоглед, които много чужденци мисля, че схващат, но малцина наистина успяват.
Преди да замина прочетох „След мръкване“. Романът е ситуиран в столицата и се движи по протежението на една-единствена нощ – от мръкване до изгрев, и всъщност е чудесно въведение в Токио отвъд шинтоистките му светилища и търговски райони – към неговата периферия, където ще срещнете необикновени хора, включително онези, които всъщност извършват сравнително малкия брой престъпления в Япония.
„След мръкване“ обаче е и книга, изпълнена с джаз:
Протагонист, който свини на тромбон. Бар, в който се въртят парчета на Дюк Елингтън. Чести алюзии към знакови за стила песни. Заглавие, заето от една от любимите ми хард-боп песни. Романът ме накара да се замисля върху източника на музикалните страсти на Мураками и когато тръгнах по нишката от „След мръкване“, тя ме отведе обратно към колежанските му години и „Котаракът Питър“.
За нещастие, оказа се, че никой не знае адреса на клуба – нито преводачът на Мураками, Джей Рубин, нито фенът, който движи сайта Haruki Murakami Stuff. Затова пуснах картата на централно Токио в Google Maps с една фотография на бара от блога A Geek in Japan (може да се види тук), превключих до Street View и парцел по парцел обиколих района, докато открия същата ъглова сграда.
И я открих – сива триетажна циментова сграда. На първия етаж имаше ресторант, изложил витрина със сампуру, пластмасови храни (що за чудо е това вижте тук, б.пр.), а на горния – оранжев надпис, рекламиращ кафене. Направих си карта как да стигна и бях готов.
Първият „Котаракът Питър“ е бил в мазе близо до гара „Кокубунжи“. В клуба през деня се е предлагало кафе, а вечер и нощем – храна и напитки. През уикендите пък е имало живи джаз изпълнения, а в другите дни са се въртели парчета от огромна колекция от над 3 хиляди (а впоследствие и 10 хиляди). В малкото опушено помещение без прозорци Мураками е мил чинии, правил коктейли, замитал пода и ангажирал музиканти.
Вторият „Котаракът Питър“ вече заемал широко помещение на втория етаж в центъра
на Токио, с прозорци, голямо пиано и сцена с размери за квинтет. Мураками и жена му го декорирали с всякакви котешки орнаменти – влакчета котки, детски колички с този образ и порцеланови фигурки на котки. И бизнесът оживял.
Преди да отида на мястото, се спрях в същата онази книжарница в Шинджуку,
откъдето Мураками е взел тефтера и писателката, с които е написал първия си роман, за да взема за себе си неговата документална книга „Портрет в джаз“ на японски. Тя няма издание на английски, но италианският издател Джулио Ейнауди е създал табло в Pinterest, където са изброени албумите в книгата.
Когато излязох от гара „Сендагая“, слънчевите лъчи огряваха гимнастическата зала Токио Метрополитън. Минах покрай няколко жилищни сгради и магазини за юфка, които вече бях виждал онлайн, и две пресечки и половина по-надолу стигнах до мястото, обозначено на картата ми. Там дървена табела оповестяваше, че в мазето се намира: „Чако Амемия, основан през 1979“.
Това си пасна с времето за съществуване на „Котаракът Питър“, така че тръгнах по стълбите надолу.
Посрещна ме сервитьорка, която ми каза, че обядът започва в 2. Персоналът, облечен в стриктни бели униформи, се хранеше преди да започне смяната, а в заведението звучеше Чарли Паркър. Обиколих помещението с вдигнат пръст и я попитах: „Харуки Мураками? Джаз клуб тук?“ След кратко объркване и обяснения от моя страна, тя написа на парче хартия: „2F“, кръстоса ръце и ми каза: „Харуки, не“.
Отправих се по стълбите нагоре към ресторанта на втория етаж, където ме лъхна силна миризма на къри. Посрещна ме сервитьорка, а аз написах на английски на лист хартия „Харуки Мураками“ и ѝ го подадох. „О, о“, възкликна тя, извини се на японски и ме отведе до свой колега, който говори поне малко английски.
„Мураками?“, попита ме той. „На горния етаж, но вече го няма.“
Предложи ми да седна и ме попита дали съм обядвал. Представи ми се като Тацуа Мине и ми обясни, че е фотограф на свободна практика. Каза ми, че на горния етаж, където е бил клубът на Мураками, сега има друг ресторант, който в момента е затворен за реконструкция. Тогава Мине и готвачът размениха няколко думи на японски и се засмяха. После готвачът ни предложи да отидем в книжарницата надолу по улицата, където Мураками често пазарувал.
С Тацуа отидохме в книжарницата, където зад касата ни посрещна възрастен мъж. Казахме му защо сме там, а той ни се представи като Тасуку Сайто. Изправи се, свали си очилата и сложи на тезгяха пред нас няколко снимки. Едната от тях представляваше автограф от Мураками за Сайто, сканиран и отпечатан върху анекдот за книжарница, разказан някога от писателя по време на негова лекция.
По това време в книжарницата влезе момче и попита за „Рогът на сърната“. Сайто отвърна, че не знае за такава книга и след като зададе няколко въпроса на младия клиент, установи, че той търси „Окото на заека“.
После Сайто ни показа още два „експоната“ от колекцията си –
DVD със заглавие „Вечеря с Мураками“ и книга, в която на някои страници Мураками си е водил бележки за светилището Хатономори (Гълъбовата гора). Тацуа обаче не успяваше да ми преведе много от това, което книжарят ни разказва, затова решихме да се върнем отново два дни по-късно.
Когато се върнахме, този път с приятеля на Тацуа Ясу, който да ни превежда, Сайто ни разказа за срещите си с Харуки Мураками. „Повечето пъти съпругата му пазаруваше тук, а той само я следваше. Купуваше повече списания, отколкото книги“, обясни ни той.
След като отворили „Котаракът Питър“ на новото място, Харуки и Йоко поканили съседите от квартала да го посетят. Сайто отишъл само веднъж и всъщност се забавлявал, въпреки че отчел, че мястото е по-скоро е от и за ентусиасти. И наистина – с годините почти всички от персонала подхванали музикална кариера. Хората от квартала пък, най-вече на базата на огромната колекция на Мураками, решили, че той също по-скоро ще успее в музикалния бранш, отколкото в литературата, въпреки че, както Сайто отбеляза, писателят често се разхождал с писателка и тефтер по улиците в квартала и си водел бележки за тях.
Книжарят взе от лавиците непревеждан сборник с есета на Мураками – Asahi-do,
и ни разказа за едно от есетата в него – посветено на бръснаря на писателя, чиято бръснарница е била точно до книжарницата. Купих си сборника, за да го добавя към колекцията си от книги, които не мога да прочета.
След като си тръгнахме от книжарницата, Тацуа ни заведе с Ясу в магазинче на ъгъла, собственост на негов приятел, където седнахме да пийнем чай. Край нас се носеха велосипедисти, а на отсрещния ъгъл хора отправяха молитви пред светилището Хатономори.
Попитах Тацуа за името на улицата, на която сме. Той посочи паветата на платното: „Тази ли? Няма име“. После ми намигна съзаклятнически. „Ние японците не даваме имена на улиците си. Наричаме тази Улицата към гарата“ и посочи с поглед към гарата, към която след малко трябваше да се отправя.
В романа „Танцувай, танцувай, танцувай“ безименният главен герой излиза от кино в токийския квартал Шибуя и предприема дълга разходка. „Вървях през гъмжилото малки ученици“, разказва той, „към Хараджуку. После в Сендагая, покрай стадиона, през булевард Аояма към гробищата и оттам към музея „Незу“. Подминах кафене „Фигаро“, после Кинокуния, а след това се върнах покрай сградата на „Джинтан“ на гара Шибуя.“*
Районът е впечатлил Мураками, тъй като той е живял в него. Мен също – макар и само да минавах пътьом. Но пък вече имах Asahi-do, с неговата цветно илюстрована корица и есето за бръснарницата в Сендагая – непроницаем текст, който навярно никога няма да разбера.
Книгата стои в дланта ми, а Тацуа ме вижда да я въртя и се засмива.
„С главата надолу е“, казва ми. А също така е и наобратно.
* Цитатът е от „Танцувай, танцувай, танцувай“, изд. Колибри,2009, пр. Емилия Масларова)
Ако ти харесват нещата в Литературата Днес, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
Comments are closed.