Редовните читатели на Литературата Днес знаят, че 2011 г. и първите 8 месеца на 2012 г. бяха твърде бедни откъм ревюта. Причината съм казвал и преди – освен че четях като цяло по-малко, желанието ми за писане просто се бе изпарило (първоначално се надявах за кратко, пък то!).
От началото на септември все пак, за добро или зло, започнах отново книжната офанзива
и само за три месеца блогът се върна пак в играта и почти се докопа отново до място в топ 100 на блогосферата.
Случвало ли ви се е да четете някой непознат ви досега автор и през цялото време да си казвате: „Е, това е супер неправдоподобно, не съм съгласен“, бла-бла и накратко да си му теглите по една майна през 50 страници, но все пак да четете нататък… и в един момент, след като затворите последната страница, да се усетите, че всъщност въпросният писател така здраво ви е бръкнал в мозъка, че не сте съвсем уверен дали тезите му са толкова далечни от собствените ви виждания за нещата.
Мишел Уелбек е нещо такова – ужасно циничен, разочарован от обществото идеалист (по Sunday Telegraph), брутален в голяма част от времето и обрисуващ нещо средно между ежедневната обстановка, която всички познаваме, някакъв извратен ъндърграунд и странно имагинерна антиутопия – защото тя само се предусеща, но така и не се стига до нея.
|
   |
Скорошни коментари