Помните ли страшно симпатичния полицай Литума от „Кой уби Паломино Молеро?“ на Льоса?

Ако сте чели тази книга, със сигурност сте останали очаровани от харизмата на младия помощник на сержант Силва, който разплиташе зверското убийство на млад метис в доста, доста нездравослословна среда.

Е, полицай Литума се завръща от мястото, където Льоса го остави в края на „Паломино“ – вече главен полицай на новооткрито управление в малко планинско градче в Андите. Сега Литума вече е шеф на още един човек и отговаря за сигурността на западнало градче почти без жени, издържащо се от застиналия строеж на никому ненужно шосе.

„Литума в Андите“ е много по-сложна книга от „Кой уби Паломино Молеро?“,

макар и паралелите да са налице. В предходната новела Льоса рисуваше колективния ум на тълпите, вродената им склонност да приписват всичките си неволи и необяснимости в ежедневието на конспирация на властимащите.

„Литума в Андите“ продължава тази линия на чепкане в този отвратителен социален порок – тук пришелецът полицай се сблъсква с мистериозните изчезвания на трима души от планинското градче. Те сякаш потъват вдън земя, а никой от селището не знае къде може да са или какво може да им се е случило – или поне не признават пред любопитния униформен и подчинения му младеж.

За сметка на това в целия роман тегне първичния страх на местните хора от планинските духове апу и от странните полумитологични създания пищако, които изсмукват лойта на нещастните им земляци.

„Литума в Андите“ е изпълнен с разкази в разказа –

и човек не знае докъде се простира реалната история на героите, откъде започват страховитите им легенди, дали пък тук-там не е поставен измислен украсителен щрих; вижда противоречия в разказите на хората от Накос, предусеща какво ги гложди, знае, че те самите вярват в небивалиците си. И все пак – там някъде са потънали тримата мъртъвци.

Струва ми се, че точно играта с колективното обществено съзнание е в центъра на романа.[dropshadowbox align=”left” effect=”lifted-both” width=”250px” height=”” background_color=”#ffffff” border_width=”1″ border_color=”#dddddd” ]Стряскащо е.[/dropshadowbox]

Удивителен е начинът, по който Льоса превръща героите си, крайно различни един от друг, в носители на нещо общо – нещо, в което хората през ХХ век не би трябвало да вярват, но то все още тегне като мрачна върху тях, мислите им, действията им. Стряскащо е.

От центъра на романа излизат още няколко клона – разсечения на няколко части разказ на енигматичната кръчмарка, единствена жена в Накос, масивна, грозна, определяна от мнозина като вещица; както и нощните истории на младия полицай Томас Кареньо, трагично влюбен и предаващ целия драматизъм на кратката си авантюра с очарователна доскорошна компаньонка.

Тези нощни разкази са наистина пленителни – диалогът се движи напред-назад

във времето толкова естествено, че все едно са те поставили между Литума и Кареньо и чуваш не само историята на младежа, но и вметнатите в нея реплики по време на фактическото разказване. Изключителен майсторлък на Варгас Льоса – в края на това ревю има кратък произволно избран откъс от тази сюжетна линия, за да се уверите сами в думите ми. 96

Последната тема в „Литума в Андите“ са комунистите от отрядите на Сендеро. Партизанските групи вече са овладели огромна част от планининските села, те се разпореждат с властта и уреждат Народния съд във всяко село, където навлязат. Така наред с кмет, наместници, полиция и съдии биват избивани или жестоко осакатявани пияници, педали, развратници и чужденци – романът на Льоса изобилства от истории на случайни хора, попаднали в урагана на сендероско нашествие и таящи абсурдната надежда, че те ще разберат, че не са врагове, а приятели.

А през това време в Накос всички примирено очакват появата на отрядите и при тях. Въпросът вече не е дали, а кога ще се случи – и напрежението е толкова силно, че понякога тръпки ме побиваха за това беззащитно, развратно, но по своему симпатично градче.

Final summation: „Литума в Андите“ е отвсякъде Льоса. Дори чисто психологическият елемент, който не съм сигурен, че предадох на ниво, е достатъчен за страхотно удоволствие от книгата. За мен лично обаче особено ценен е рисунъкът на диалозите в романа – виртуозно изкуство!

Произволният цитат, както обещах:

– Така се засрамих, че не можете да си представите, господин ефрейтор.

– Много бързо научи всичко, много бързо усвои занаята – разсмяла се отново Мерседес. За да прикрие смущението си, той пуснал една дълга прозявка. – Повтаряше ми хубавите думи от снощи.

– Дошъл е моментът да кокетничи – отбеляза развеселен Литума.

– Човек какво ли не говори насън – оправдал се Кареньо.

Мерседес станала сериозна и го погледнала право в очите. Протегнала ръка, пръстите ѝ се заровили в косата му и той усетил, че я разрошва като предишната нощ.

– Наистина ли изпитваш към мен това, което ми повтаряше цяла нощ? И което продължи да говориш насън?

– Не бях срещал човек да говори толкова открито за интимни неща – промълви Томас умилен. – Много ме шокира.

– Ами, било ти е като мед за душата, лъжльо – поправи го Литума.

– Или само ме желаеше и след като си го получил, ти мина меракът? – добавила Мерседес, като не сваляла очи от него.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Трябва да призная, че чаках прословутия Роман на Васил Георгиев от доста време.

След убийствения сборник „Будистки плаж“ и последвалия го още по-добър „Деград“ минаха цели две години, в които знаех, че Васото пише нещо (той дори ми беше подхвърлял някои сегменти от сюжета), а аз просто трябваше да го прочета.

Затова и никак не е случайно, че тук, в Литературата Днес, е първото ревю за „Апарат“ на Васил Георгиев!

ОК, наистина бях поставил нечовешки висока летва. Дългото чакане и задоволството от двата сборника с разкази ме превърнаха в ненаситно чудовище, жадно за всяка буква от идващия Роман. Наистина – изчетох го с огромно удоволствие, но доста неща съм склонен първо да разкритикувам.

„Апарат“ се движи по две сюжетни линии:

• на младия пропиващ се тарикат Емил, който се възползва от онова, което във филмите наричат „възможността на живота“;
• на прословут съвременен гуру, Арлекс Полихронов, който повежда зад гърба си нещо средно между социална прослойка, затворено икономическо общество и секта – организацията „Хармония“.

В частите на Арлекс има доста теория за неговата организация и устоите, върху които тя стъпва. „Хармония“ е общност от хора, които се готвят да живеят, след като петролът свърши, т.е. отсега се учат да се лишават от нещата, които са им непотребни, учат се да търгуват помежду си, да не зависят от обществени фактори като професия или парични знаци и т.н. Малко комунизъм, но не съвсем – разликата е, че в центъра на всичко е един апарат, който ти рови в мозъка и казва реалните ти необходимости; отхвърля измамите, които си приел за истини.

Примерно си мислиш, че обичаш да пиеш бърбън, но това всъщност е заблуда и ти се кефиш на бира (пример на П.Г. е това : ) )

Повечето от теориите на Арлекс са обилно подплатени от реално съществуващи изследователи на икономиката, финансите и пазарите, но е малко дразнещо, че в бележките под линия на романа тук-там се прокрадват и фейк-научни трудове, което донякъде подкопава иначе приличната аргументация. (*Със забележката, че съм далеч от тези области на науката.)

Като цяло обаче Васил Георгиев прави добре изградена и аргументирана дисекция

на консуматорското общество, изваждайки на показ пробойните, през които то може да се дискретидира и саботира.

Другият сюжет е около Емил – един пичага, който обича да пие, обича жени и се възползва от шанса на живота си да открадне едни 6 млрд. евро, а после да трябва да ги поизпере без да има никаква представа как най-удачно да го направи. Много ясно, не е точно това, но ако го кажа в прав текст, губите от историята.

Логично – двете сюжетни линии се оплитат, ама здраво, динамично и с цял чувал изненадващи обрати. Намесват се един куп герои, влизат доста политици, милиардери и гангстери с техните си интереси, няколко красиви мацки, един, който май е гей, неколцина други много пипнати персонажи и едно много загадъчно момиче, което и аз не съм съвсем сигурен, че схванах.

Добра анотация на романа има тук!

Цялото действие пък е позиционирано в София и околностите – с някои доста дистопични промени, които е безпредметно да обсъждам. Достатъчно е да се каже, че е просто една България модифицирана дотолкова, че ежедневието на обикновения човек да не е мръднало особено (с изключение на Великани с чукови, които бият хора след 23,30 по улиците – но за това в книгата).

Проблем понякога са речите на Арлекс – в повечето случаи те са разговори в тв студиа, с журналисти или със съдружниците му. Обаче като цяло си се повтарят вариации на едно и също (а това след средата на романа става малко досадно), с много повече и повече примери, онагледяващи централната блага теза на „Хармония“, зад която като че ли читателите отрано подозират и по-тъмно лице.

Малко неприятен момент е, че на 2 или 3 места историята изглежда малко съшита с бели конци.

Действието е зациклило и се появява добрия стар 2-хилядолетен deus ex machine, който решава драмата – или поне на мен така ми се стори.

А романът си се движи много леко – ако познавате стила на Васил Георгиев, мога да ви уверя, че тук като майсторско писане става дори още по-добре. Изказът си е точно на местата, където е нужно – ту полуакадемичен за речите на Арлекс, ту модерен градски за частите на Емил. Свежи шеги и закачки в едната линия, подмолни бизнес игри с бележки под линии – в другата.

Ми това е.

Final summation просто ми е трудно да направя. Току що прочетох цялото си писание дотук и май съм прекалил с критиките, а съм съсредоточил искреното си удоволствие от прочита „Апарат“ в едва няколко изречения. Причината за това е, че очаквах кратко стегнато ревю – повече позитивизъм за стила, за прекрасните герои и оплетения сюжет, а след това съвсем малко за досадата в половината речи на Арлекс и белите конци. Нещо в пропорцията просто се обърка.

„Апарат“ на Васил Георгиев е доста приятен български роман, който силно ви съветвам да не пропускате!

Докато той излезе на 4 април, можете да видите и ревюто ми за „Деград“ или пък интервюто с Васил Георгиев от януари 2011 г.

Чел съм какви ли не книги – от шедьоври като „На изток от Запада“ до пълни боклуци от типа на „Аномалия“. Изключително рядко обаче ми се е случвало да се вбеся толкова много на някоя книга, че просто да я захвърля и да изпсувам.

Говоря ви за „Рай“ на Радослав Гизгинджиев – българската книга, която направи истински маркетингов удар като разпродаде цял един тираж за няколко седмици, а сега експресно се печата втори, за да се угоди на пазара, търсещ ли, търсещ приятния на вид роман. А той струва цели 19 лева – за нищо и никакви 216 страници!

Най-зле похарчените ми 19 лева, това със сигурност мога да кажа след прочетени 70 страници.

Просто не можах повече – не вярвах, че ще се стигне дотам отново да чета неграмотно написана прочувствена проза с вид на нещо, което би събрало най-много звездички в сайт за лично творчество. Сега е 2013 г. и такива неща не бива да се случват – „Рай“ е потресаващо слаб проект!

От онова, което видях в единствените си 70 страници – сюжетът паралелно движи животите на няколко души от „град, в който като отидеш за пръв път се влюбваш за няколко дни“ (навярно най-приятната фигура в „Рай“, стига да не се повтаряше през 3 стр., след като още в началото всички разбират, че това е Пловдив).

Признавам, че в част от персонажите има известен потенциал и той навярно е развит в течението на романа – за първата третина обаче това са едни повърхностни еднополюсни герои. Забележете, не просто повърхностни и еднополюсни (бих се справил, ако бе само това) – те са показани през погледа на всевиждащия и всеусещащ разказвач.

За читателя не е оставено нищичко!

Ако Гизгинджиев иска да внуши страстна и красива любовна история, той не го прави с действията на героите си, а просто пише: „Те имаха любовна история, каквато светът не бе виждал.“ ОооооК, братле! Лично мен ме обижда книга, която не ми позволява сам да оценя кой какъв е и да си обясня действията му.

„Тя притежаваше интелект, който я правеше различна от останалите ѝ връстници.“ Ами добре, дай ми да го разбера, не ми го сипвай наготово!

Самото издание „Рай“ е изпълнено потресаващо – след хубавата корица няма да видите нищо добро. Без да се спирам подробно само ще изброя – ужасяващо оформление на текста (дори без подравняване, искрено се надявам в това да има някакъв замисъл, а да не е „ми щото е хубу“), твърде ексцентричен (и дребен) шрифт, навсякъде грешки, грешки (всякакви – правопис, граматика, пунктуация). Не се подвеждайте, че в редкарето на изданието има имена на редактор и коректор – ако тази книга е минала през редактор и коректор, бих им плащал до края на живота да не докосват литература.

И последно – стилът на Гизгинджиев. Освен че си описва всяко чувство, емоция и действие като поп и от време на време прави чувствени абстрактни изстъпления за живота и това какви сме, той чисто и просто е слаб. Ако се направи статистика на най-често използваните в „Рай“ думи, това навярно ще са местоимения (хиляди), „сякаш“ и „беше“.

Книгата е бъкана от неразбираеми изречения, дразнещи повторения, нерядко обикновена авторска немощ.

Честно, не знам за какво да се хвана. Искаше ми се да не съм толкова негативен и да кажа поне едно нещо, което да зарадва хилядите фенове на Гизгинджиев (над 2500 във Facebook, за бога!). Но не мога – аз видях само 70 страници и нито едно-едничко изречение, което да ми върне надеждата за тази книга.

Final summation: Не препоръчвам „Рай“ на хората със здрав разум, които са прочели повече от 2 книги в живота си. Това е книга, в която техниката на автора е много, много далеч от желанието му да опише вероятно добрите си идеи. Колкото и страхотен план и живи герои да е имал Гизгинджиев – с подобно изпълнение той ги унищожава на малки парченца, изгаря ги, натоварва ги на каруца и ги праща на боклука в онова специално гето на града, където като отидеш за пръв път се влюбваш за няколко дни.

П.П. Радвам се, че това е първата книга от категория НЕПРОЧЕТЕНИ. Само ще напомня, че това е мястото, където бях решил да слагам ревюта за книги, които просто не съм успял да довърша, но съм видял достатъчно, за да мога с ръка на сърцето да коментирам причините да не го направя.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

„Кастинг за месия“ на Петър Делчев може и да е художествена литература с поносим обем (под 550 стр.), но това не бива да ви заблуждава – роман е, но е тежък за четене. Лично аз отсъдих за това по факта, че скоростта ми на четене падна осезаемо от 75-80 стр./час до смехотворните 45-50.

„Кастинг за месия“ е невероятно интелигентен, сложен, мащабен роман – на места звучи дори грандиозно.

Сюжетът ни запраща в едно посткапиталистично и високотехнологично общество, 2054 г., когато християнските църкви се решават да опитат да си върнат геополитическото влияние в света, да затрият Схизмата от 1000 г. по-рано и отново да станат Едно. За целта е направен Вселенски събор, запокитен на анонимен тихоокеански архипелаг, готвен 30 години и приютил в себе си над 5000 делегати на най-високо ниво от всички християнски конфесии.

Сега един спойлер, който няма да навреди – оказва се, че, логично, католици и православни под шапката на Русия са се наговорили след Събора и фиктивните му решения отново да си поделят света. Проблемът е Куратора, гениалният организатор на целия Събор, който предвидливо отравя всичките 5184 делегати с обяснението е, че единственият антидот е гласуването на единодушни решения по съвест и изпитване на истинската им вяра. Шит, а? Спокойно, това е само първата глава, далеч преди истинската завръзка на събитията.

Както би могло да се очаква, подобен Събор, който по план трябва да промени хода на християнството, неминуемо завлича световното внимание към себе си и стотици хиляди богомолци (в книгата – пилигрими) се втурват към Архипелага, за да засвидетелстват подкрепа или с идеята да го щурмуват и разтурят (а разтурването е трудно, защото събитието се охранява от не кого да е, а от Руския тихоокеански флот), хиляди зяпачи и няколко солидни банди пирати, готови да заграбят това-онова.

В центъра на водовъртежа в Тихия океан се оказват един тайнствен пияница (добре де, може и само аз така да го виждам, но човекът си пие от сутринта), живеещ инкогнито на островче в Архипелага, най-мощният китайски гангстер, мистериозният балкански субект Дякона, латиноамерикански садист обвързан с ислямистки групировки, африкански канибал пират и, разбира се, водачката на секта, твърдяща, че жените са сексуални робини, а Иисус е травестит.

Представете си – около всеки от тези персонажи се завърта отделна сюжетна линия,

която тече паралелно с останалите, докато всички заедно не се забатачват до немай-къде.

Двете основни течения на действието обаче са Съборът на отровените християнски делегати и интернационалната медийна група, WRTT, купила правата за отразяването му.

Всички знаем, че в света на медиите, особено през 2054 г., когато технологиите вече би трябвало да са достатъчно напреднали, за да манипулират всичките ни сетива, рейтингът е всичко. Затова и WRTT са готови да се впуснат в доста сериозни машинации и да провокират кървав конфликт, хвърчащи глава и крайници и избиващи се за тв слава християни – само за да си възвърнат загубите от отразяването на Събора.

Любим герой – русата психопатка Никол, младото журналистическо острие на WRTT, която пристига в Архипелага като обикновен репортер, но скоро се оказва в центъра на Голямата игра. Суперсексапилната Никол е перфектният герой, винаги може да те изненада, шокира, удиви и възбуди. И от началото до края, гаранция, няма да разочарова феновете на хладнокръвни персонажи с болни мозъци.

Най-важното в „Кастинг за месия“ обаче става на самия Събор, в овална зала, наречена „Окото“.

Тук Петър Делчев е направил истински шедьовър – развиват се десетки апологии на християнството, дебатите за filioque-то носят истинска интелектуална наслада, а кулминационната реч (на няколко части) за учението на т.нар. омилети, търсещи разумното обяснение на религията, може да накара привържениците на религиозната философия да квичат от радост, сляпо вярващите да гледат тъповато, а атеистите – да се замислят в какво точно не вярват.

Лично аз, който от време на време лаически позачитам християнска философия, останах очарован от случващото в „Окото“ на „Кастинг за месия“. Там от Библията и гностическите евангелия се минава през средновековни философи като Августин Блажени, зачекват се идеите на Реформацията и Просвещението, поръсва се с щипка атеизъм, омазва се със солидна доза чиста физика и накрая се стига до разобличаването на най-голямата според омилетите ерес в християнството, изповядвана 2000 години в Църквата.

(Б.а.: Ако бе издаден 50 години по-рано и бе стигнал достатъчно далеч, „Кастинг за месия“ почти със сигурност щеше да си получи мястото в Index Librorum Prohibitorum.)

Целият този мащаб на романа, десетките гледни точки и интелигентният разказ го правят една същинска Илиада – 3 хилядолетия по-късно.

Петър Делчев е направил истински подвиг, произвеждайки тази книга – тя просто не звучи като титулярните съвременни български романи и притежава потенциала за пълноценно участие на чужди пазари, но навярно само дотам.

Големият проблем май е, че „Кастинг за месия“ няма необходимата емоционалност, за да те разтърси.

Интелектуално – със сигурност може да ти пусне разума във въртележката си, но в същината си е мащабна епическа фантастика, на която никак нямаше да навреди малко повече дълбочина на героите например за сметка например на десетките страници мудно и в голямата си част излишно описание на геополическите процеси в света от 2020 до 2050 г.

Освен това стилът на писане има своите трески за дялане – да, с изказа си Делчев прави четивна тази тухла (по думите на Христо Блажев, Книголандия), но си просто за затвора да нанижеш дума по дума такова чудо и да го съсипеш като през пет страници изцепваш литературни престъпления като „Ах, този Джими Шу!“ и „Такава си беше нашата Никол“.

На доста места комай се прекалява и с авторовите разсъжденията – добрият автор разсъждава чрез действията на героите си, Делчев го прави успешно и съвсем не е нужно толкова често да извежда в прав текст поуки и изводи.

(Б.а.: Книгата няма редактор. Един добър редактор навярно щеше да допринесе за поправката на тези слаби места, ама нейсе…)

Също така малко дразни наивитетът на моменти – книгата изобилства от технологични джаджи, които звучат свежо, но някак не изглеждат достатъчно адекватни за след 40 години на фона на ежедневните революции, които виждаме днес. Таблети през 2054 г.? Really?

Final summation: „Кастинг за месия“ е книга, която трябва да се прочете.

Още в самото начало човек забравя, че чете български роман, а това е грандиозен плюс за който и да е наш автор. Книгата надали някога ще се нареди сред големите в световната литература, но погледната с нашия си аршин е наистина задължителна. В крайна сметка „Кастинг за месия“ демонстрира, че романи не се пишат за половин година, както им се ще на мнозина нашенски творци.

Final summation 2: След първата титулна страница и преди „Глава 1“ ще видите надпис „Първа част: Съборът“. При положение, че издателите от „Сиела“ не са счели за нужно да упоменат, ще го направя аз – Втора част тук няма да намерите, тя предстои да се издаде.

Фурора около „Кастинг за месия“ развърта Христо Блажев в Книголандия.

Не ми е известно друг досега да е писал за книгата, но очакваме ревю във Вещерския книжен рафт.

Ако някъде другаде се появи книжно ревю за романа – най-лесно ще го видите, ако следите агрегатора на всички български блогъри за книги – ето тук.