Предначална уговорка: Никога не съм бил фен на коледното настроение.

Мразя ужасното струпване на хора, джингъл белс навсякъде и купищата уродливи движещи се фигури в човешки ръст на Дядо Коледа. Покрай това през годините станах и неособено голям фен на празника и на коледния дух, вкупом с ценностите, които би трябвало да носи.

Но нещо в сборника „Поздрави на Дикенс“ ме привлече – познати имена сред авторите в антологията, сладкото заглавие или пък лапландски червената корица. И го изчетох – но част от историите вътре ме отказваха по някое време и не ги довършвах. Отсега предупреждавам – за нещата, които не довършвах, дочитах през ред или просто не харесвах, изобщо няма да говоря.

Вместо това ще кажа по нещо за онези, които ме изкефиха жестоко.

Останалите са просто сантиментални и малко клиширани разкази, пръскащи навред коледен дух и доброта.

Първо – „Санта“ на Стоян Ненов. Признавам, че много нагрубих Ненов след първия си досег с негов разказ (в броя Sex на българската Granta). „Санта“ обаче ме изпълни с удоволствие, защото все едно разказва две напълно различни истории, една динамична и чисто луда психария за малки копеленца в скута на циничен псуващ Дядо Коледа, и една сексуална. Обожавам автори, които не се страхуват да пишат за неща, които обществото по презумпция не одобрява – като гей секса в натюрел например.

„Данило и любовта“ на Албахари също впечатлява, въпреки че носи малко сладникав привкус

след прочита. Албахари, дума да няма, е страхотен разказвач – и трудно някой може само за 3-4 странички разказ да ти покаже цял един живот на самотник, да разкаже историята на две нещастни любови и да се остави със затаех дъх в самия си финал.

Деница Дилова, която толкова възторжено хвалих за сборника „Тънкости на приготвянето“, пък има страхотен принос за цялостния облик на „Поздрави на Дикенс“. Въпреки че това не е типичната коледна история и сюжетът се върти около един самозван Дядо Коледа, това си е разказ за пример – завъртян около една случка, видяна през погледите на двама души. И е много смешен!

Разказът, на който е кръстен и целият сборник – „Поздрави на Дикенс“ на Любов Кронева също си заслужава вниманието. Отново впиянчен Дядо Коледа, една възпълна Снежанка, два мълчаливи ангела… и въпросът можеш ли всъщност да убиеш ангел?

Навярно това ревю оставя впечатлението, че „Поздрави на Дикенс“ е един лековат, приятен и оригинален сборник с разкази.

Не е така – това е просто моят прочит на част от парчетата в него. Всички останали са красиви сантиментални разкази – истории за любов, здрави семейства, вечни ценности, вяра и светлина. Но това просто не са моите истории.

Не са като първият разказ – „Сбогуване с платониците“ на Милен Русков. Ирония, майсторски стил и прекрасен поглед върху едно от първите празнувания на Рождество Христово. Туй е благо същинско.

Всъщност изобщо не се получи така – мъчих я пустата GRANTA цяла седмица, а сега не съм убеден точно как да започна.

Ако забелязвате заглавието „Секс, изнасилвания, фетишизъм и педофилия“, трябва да знаете, че това е един от малкото пъти, в които съм писал заглавието преди текста. Исках да седна предварително и да видя кои са нещата, които най-вече са ме впечатлили, та около тях да завъртя всичко.

Оказа се, че съм доста подразнен от грубия подход на подбора на разказите (понеже стихотворенията, тук и понататък в този материал, не са на дневен ред). Е, в първия брой темата „Бъдеще“ беше доста относителна (по отношение на почти всичко), а тук със „Секс“ просто се прекалява жестоко.

Не съм очаквал точно аз да го кажа*, но буквализмът на секса се излива почти отвсякъде – аз лично чаках повече препратки, въображение, някак си не просто сексът да се случва. Така например е в „Дуелът“ на Алек Попов, което е прекрасно разказана история за две фатални близначки в столична девическа гимназия през 30-те (или пък 40-те), в които учителят по старогръцки е страстно влюбен. Или пък в „Две дълги и един къс секс разказа“ на Деян Копчев – чудесен пример за младежко и свежо писане с неочакван край.

Обаче в сборника/броя има ужасни неща – „Агонията на интимността“ на Джанет Уинтерсън например.

Импотентна, анемична в тезите, донякъде феминистична, повърхностна история, която на всичко отгоре опитва да аргументира със старогръцката митология. Иначе казано – защо жените не трябва да описват секс.

От друга страна по-нататък, в „Описание на нощта“ на Силвия Чолева, ми се върна надеждата за качествено женско писане по темата – ето това е доста добре построен разказ за мъж и жена, тяхната среща, няколкото часа заедно и раздяла. Как читателят го вижда? През очите и на двамата –мъжът, жената, мъжът, жената. Тя, която си мисли, че не го иска в леглото си, а той – че тя едва „прикрива възбудата си“. Абе класна работа – макар и нищо прекалено велико.

Един от разказите, които особено ме спечели, се оказа неочакван – краткият „Бреме“ на Ан Енрайт,

който проследява пътя на дама в напреднала бременност от първия до седмия етаж в компанията на американец. Практически в историята не се случва нищо – просто много мисли, няколко разменени реплики и един сандвич с телешко; въпросът е, че четейки, някак се озоваваш точно в този асансьор, попиваш атмосферата му и се объркваш – ти бременната жена ли си или мъжът, който я гледа.

„Склопяване“ на Надежда Дерменджиева – БАМ! Макар и да има известен потенциал, с избраната тема, сексуалното насилие над деца, този разказ вече има ужасно висока летва. За съжаление, остава далеч под нея – най-малкото: когато човек чете разказ с изнасилвания на деца, се натъжава, нали?

„Осмата топка“ на Стоян Ненов – също провал. Странни опити за логически връзки между нещата, съшита с бели конци история, бледи персонажи… Единственото хубаво в този разказ за мен се оказа, че си припомних добрите години, в които „8^th Ball“ още не се беше превърнал в „8-bit“.

За „Д.Б. и чехлите на Мариета“ на Владо Трифонов ми е най-трудно да говоря – той разказва за един суперинтелигентен държавен чиновник с фетиш към предмети. В конкретния случай – чехлите на една мегатлъста колежка от Волуяк. Мнението ми – слабо. Този разказ започна толкова увлекателно и прекрасно и бе напът да ми стане най-любимият още преди да съм преполовил цялата книжка, но след това се стигна до срещата на главния герой с тези чехли, която, макар и да има своите достойнства, е разочароваща поне в сюжетно отношение…. и лично аз останах прекалено нещастен, че „Д.Б. и чехлите на Мариета“ започна нечовешки яко, а свърши така, че да съм принуден до 2-3 месеца да го забравя.

Страхотно се изкефих обаче на „Първа среща с момиче, което е вещица“ на Хъ Сяоджу.

Ако помните, в първия брой пак един от фаворитите ми беше китайски разказ. Сега пак така! „Първа среща с момиче, което е вещица“ е чуден свеж градски разказ за един младеж, хванал бас, че ако до полунощ на 30 април не прави секс, няма да е с жена до Нова година. И да ви звучи тъпо, разказът е просто магически написан, гледните точки на читателя честичко се сменят, а диалозите са размазващи.

И големият майстор – Реймънд Карвър!

Обожавам Реймънд Карвър (въпреки че може да изглежда, че имам уклони към къси разкази от скоро „леката литература“), този човек е личният ми бог за това как се пише по онзи чувствен начин, сграбчващ за гърлото.

В „Обади се, ако ти потрябвам“ не ме разочарова и капка! Историята е за съпрузи в криза на брака – които решават да опитат да спасят връзката си с едно лято насаме, без да звънят на любовниците си. Убийствено бавен разказ, в който от всяко изречение лъха болка, страдание и някакво свръхестествено безсилие.

Ако ви хареса – искрено препоръчвам „Катедрала“ на Карвър. Вероятно един от петте най-велики в историята сборници с разкази, а по отношение на мен една от книгите, за които никога не бих се осмелил да пиша.

За кого не писах?

Има парчета в GRANTA, бр. 2, за които не изказвам мнение. Причината е, че или са поезия, или не съм ги дочел, или просто нямам какво да кажа за тях – като „Жаби“ на Мо Йен (за което имам съмнения, че е откъс от роман).

Това са „Спа“ на Том Маккарти (не го бъркайте с Кормак), сюрреалния „Желанието на Франк В.“ на Петър Денчев (не го бъркайте с Петър Делчев), „Проблеми за Адам и Ева“ на Джо Макмилан (авторът е жена, а текстът – репортаж за сексшопите в Китай, не го изтраях), писмата на Керуак и Гинзсбърг, „Сексуалният живот на африканските момичета“ на Тайе Селаси, „Жаби“ на Йен и интервюто с него. Също така поезията.

Също така – откъсите от нови книги на Капка Касабова и Калин Терзийски.

Чудесно е едно издателство да промотира собствените си издания при всяка възможност, но хора, осъзнайте се, илюстрацията към текста на Капка Касабова е като втора корица на малотиражка от 90-те, тази реклама не е красива.

Общо взето това е GRANTA, бр. 2. Темата на 3-ия брой е „Революция“, а някъде до края на март се събираха ръкописи. Съветът ми към издателите е все пак да прецизират малко повече редакторската и коректорска работа –

има фрапантни ужасии и почти няма разказ без поне няколко изпуснати букви тук-там. А буквите, по някакъв свой си начин, са важни.

*И аз исках да участвам във въпросния брой с мой разказ, но изпуснах сроковете. Ако не бях и ме бяха публикували там – разказът, който имах предвид, щеше още повече да налее масло в тезата ми.