„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“

е много дълго и много изкушаващо заглавие, пред което (включително заради неугледната корица) вероятно ще се спрете в любимата си книжарница.  Да кажем, че вземете книгата в ръце, разгърнете я (тук усещате приятния аромат на прясно мастило) и зачетете на крак.

Не правете това! Запознанството с Цукуру, влизането в дрехите му, поглеждането през очилата му за плуване не трябва да се случват на две, на три. Необходимо е да се настаните удобно, да се изолирате и да оставите Харуки Мураками да ви погълне.

Пуснете си тази мелодия, докато четете ревюто ми.

Историята: Петима младежи в гимназия в Нагоя създават хармоничен неразрушим съюз помежду си. Ао, Ака, Куро, Широ и Цукуру – това са приятелите, които не допускат нещо да застане помежду им и пазят връзката си като най-ценното.

Четирима от тях, момчетата Ао и Ака и момичетата Широ и Куро, имат в имената си цвят. А Цукуру – не. И така, Цукуру Тадзаки расте с мисълта за безцветността си, за функцията като придатък към останалите; наблюдава гари в самотните си часове, примирява се с посредствеността си и е щастлив за това, което има.

След гимназията Цукуру  заминава да учи в университет в Токио, а останалите 4-ма остават в Нагоя. Наглед всичко е наред – виждат се през ваканциите, когато той се прибира, и нищо не се е променило. До един ден, когато без никаква според Цукуру причина му казват повече никога да не ги търси.

– Съжалявам, но те моля да не звъниш повече на никого от нас.

Без предисловие, без нищо. Нямаше нито „здравей“, нито „как си?“, нито „колко отдавна не сме се виждали“. Това „съжалявам“, с което започна, бе единствената излязла от устата му любезна думичка. Цукуру си пое рязко дъх, повтори наум думите на своя приятел и премина като вихър през мислите си. Опита се да прочете чувствата в гласа му. Изреченото бе просто формално предупреждение. Без пролука, в която да вмъкнеш чувства.

– Ако всички не желаете да ви звъня, тогава, разбира се, няма да го правя.

Край – някъде тук се разбива целият живот на Цукуру Тадзаки и той закопнява за смъртта (всъщност така започва и книгата, така че не ме упреквайте неоснователно в прекалено много разкриване на сюжета).

Илюстрация: Клифърд Харпър (agraphia.co.uk)

16 години по-късно Цукуру вече живее с маската на човек, който е преодолял огромната трагедия по окончателната загуба на най-близките си хора. Разбира се, не е, но няма да ви казвам какво отключва неговото връщане в миналото, за да открие кое е било онова, разбило нерушимия съюз.

Тук приключвам със сюжета и карам по същество – Харуки Мураками е дявол в писането си. Ако все още слушате „Години на странстване“, както ви препоръчах, можете да си представите цялостния тон на роман, запокитването на читателя в един меланхоличен лабиринт, от които никак не е лесно да се измъкнеш.

Мистериите на Мураками и тук са на познатото му ниво – може би не така невъзмутимо магически като в 1Q84, но, да кажем, ефирни като в „Кафка на плажа“. „Безцветният Цукуру Тадзаки“ крие купища тайни и, за добро или зло, не разкрива всички от тях.

Виртуозен пианист, свирещ единствено пред загадъчна платнена торбичка с неясно съдържание, Сибелиус и Лист, свирепо изнасилване, шести пръст и полъх в брезова гора – това са просто случайни фрагменти от голямата мозайка, която Мураками плете в маранята между сън и реалност.

Всеки, което е чел Харуки и преди, е усещал върху себе си уклона му към сънищата. В „Безцветният Цукуру Тадзаки“ нещата стават наистина хардкор – схващането за съня надскача реалността не само на ниво герои, но и на цялостна композиция, играта с читателя придобива застрашителни размери и при прекалена отдаденост нищо чудно и самите вие да се окажете сънуващи.

Преди всичко обаче – особено внимание заслужава главният герой. Цукуру е удивително сложно изграден персонаж, с пълния набор от чувства и емоции, необходим му, за да му влезем под кожата и да ни се прииска да го прегърнем и да изпием по нещо с него.  Цукуру в безцветието си се оказа един от най-нещастните и примирени хора, през чиито очи съм чел, толкова безразличен отвън и угнетен отвътре, че препраща дори към титана в това изкуство Франц Кафка.

„Дори да си успял да скриеш умело спомените, дори да си ги заровил много надълбоко, не можеш да заличиш последствията от тях. (…) Не можеш нито да заличиш, нито да промениш историята. Все едно да убиеш самия себе си“, казва на Цукуру една очарователна героиня на Мураками.

Е, представете си какво се случва в душата на човека, който 16 години заличава мъчителни спомени, търси вини в себе си и безцветието си, превръща се в корава опаковка за ужасяваща болка. Уверявам ви – Цукуру ще ви прехвърли тези усещания и никак няма да ви стане приятно. Но пък в крайна сметка май това е целта на литературата.

И гледайте да не ви хванат лошите елфи.

(Съжалявам, но това ще го разберете, ако се запознаете с Цукуру Тадзаки.)

П.П. Полидактилия е вродена анатомична аномалия, изразяваща се в повече от пет пръста (най-често шест) на ръка/крак. По-добър пианист ли ще е човек с по 6 пръста или е най-добре навреме да отреже излишните?

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Хвала на всички богове, най-сетне дочетох „1Q84“ на Харуки Мураками!

Навярно никога не съм чел книга (това е третата, последна от сагата), която едновременно така да ме отегчава и да не ми дава мира, докато не я довърша. А пък знаете, че хич не си поплювам да зарязвам скапани четива.

И така, „1Q84“, книга 3, вече е прочетена! Спомняте си ревютата ми за предишните две части. Първата беше страхотна, динамична, оплетена и изкушаваща да излапаш по най-бързия начин останалите. Втората беше ужасна – отдадох го на факта, че вероятно действа като свръзка между началото и края; стори ми се уместно малко забавяне на действието, за да се нагнети напрежение преди грандиозния финал.

По тази причина последната „1Q84“ ме хвърли в яростна дилема.

От една страна, започна добре. Досега погледът върху действието идваше от двама герои – Тенго и Аомаме. В третата част се появява и трети – и внася приятно разнообразие. Колоритният Ушикава, който познаваме още от самото начало на света 1Q84, най-сетне е разгърнат – признавам си, че откак го видях за пръв път си мечтах за развитие и повече внимание върху персонажа.

От друга страна обаче мудността на романа влиза в още по-тежка степен и от Книга 2. Лично аз имах чувството, че над 2/3 от текста в първите 15-ина глави са само и единствено размишления. Да направя ли това, да направя ли онова, ама какво ще стане, ако направя еди си какво, обаче пък без да знам, че еди-кой си вече може да е направил друго.

Няма нищо лошо в малко вътрешни драми, терзания и колебания на героите – но тук Мураками май наистина му е отпуснал края и е прекалил. Отегчителните и досадни пасажи са в пъти повече от онези, които са 1) мощни като текст и въздействие; 2) полезни за заплитането/разплитането на мистерията; 3) просто динамични. Точно заради тези протяжни глави, в които нерядко се случваше несъзнателно просто да пробягвам с очи по текста и да пропускам цели изречения, в крайна сметка четох „1Q84“ на малки, малки порцийки, за да не си изгубя разсъдъка съвсем.

Добрата новина е, че в един момент действието се завихря.

Признавам, очаквах в един момент да си кажа: „Голям си идиот, ето защо толкова муден ти е бил романът, всичко е било с определена цел и сега си се намества по местата!“ Е, не се случи – в това отношение Мураками малко ме разочарова – и след прочита на всичко мисля, че поне 70% от непрестанно повтарящите се размишления на героите му могат да бъдат редуцирани.

И все пак – последните глави са от много високо качество. Там вече няма хън-мън и не можеш да оставиш книгата преди да си я завършил. Известна част от мистерията се разплита и основната картина от пъзела си идва на мястото.

Обаче! Има и страшно много неща, които просто си остават загадка.

Целият свят 1Q84 по-скоро остава необяснен – пораждане, вътрешни механизми за действие, собствени природни закони. Човек се досеща какви може да се тези неща, допуска свои си хипотези, но така и не научава прав ли си или не. Не мога да преценя дали това е за добро или не.

Final summation: Доволен съм от третата „1Q84“, но очаквах много повече от завършека, а и от цялата трилогия. Мисля, че никога няма да я прочета отново, но съм уверен, че ще си я спомням с добро поне няколко години.

Дали бих я препоръчал? Определено! Абстрактният свят на Мураками просто трябва да се види – тук наистина си е направил труда да създаде цялостна мистификация. Защото тя, макар и необяснена пряко, си стои като напълно завършена и самостойна. Ако някой не може да я разбере или усети, това си е в неговата градина.

Ревюто за книга №1:

Ревюто за книга №2:

Както споделих в едно от регулярните facebook-изстъпления по време на четене (следете ги на страницата, друг начин – йок) – атмосферата на това нещо просто те сграбчва за гърлото.

Историята във втората част продължава да следва двете сюжетни линии – през погледите на младата убийца Аомаме и на ленивия писател Тенго. Както можеше още в самото начало да се очаква, а и както тръгна и първата част, въпрос на време е двете им търсещи се души най-сетне да се намерят.

В тази втора част на „1Q84“ мистерията от първата се заплита още повече – Мураками внимателно-внимателно пуска по някое и друго пинизче, с което обяснява случващото се, но всяко обяснение неминуемо довежда след себе си серия от нови, още по-дълбоки и сложни въпроси.

Кои са тия човечета, защо на небето понякога греят две луни и каква всъщност е връзката между Тенго, Аомаме и убийствения персонаж на Фука-Ери (за нея споменах и в първото си ревю – съсипващо добре изпипан герой, толкова жива, чудата и посвоемо красива млада жена не съм виждал в книга навярно от Ларшоновата Лисбет Саландер).

Проблемът с втората част е, че на моменти става ужасно мудна –

личното ми мнение е, че прекалено много пространство е отделено за размишленията на двама главни герои. И ако всъщност Аомаме донякъде се вписва в рамките на нормалното, има цели глави, в които с Тенго практически не се случва нищо.

Навярно все пак причината е, че тази част трябва да играе ролята на свързващото звено между завръзките в първата и кулминацията в последната. Затова навярно има логика действието на место да отстъпва на лирическите отклонения – и те ще намерят своето перфектно място на финала.

Мудна или не – 1Q84 (кн. 2) не просто не те отказва от сагата, а засилва още повече любопитството какво ти е приготвил Мураками на финала.

Бас държа, че ще е повече от грандиозно!

П.П. Книгата има остра нужда от редакция. Дори да се изключат някои дреболии, фигуриращи във всяко издание, тук има ключови грешки. Макар и първоначално да мислех, че проблемът е в мен и нещо да не съм доразбрал, но има значими понятия, които са писани по 2-3 различни начина.

Това, което дразни най-силно, е различното изписване на думи, измислени специално за сюжета от Мураками. Просто не е редно. Пример – доота и дохта. Едно и също, но в това издание – взаимозаменяемо.

Ревюто за книга №1:

Ревю за книга 3:

Нож с две остриета е да се пише за книга, която напрактика още не е дочетена, но когато става дума за Мураками всичко е позволено. Особено ако говорим за онова, което хората в Япония и на Запад, вече чели Творбата, наричат неговия Магнум Опус.

Говоря за „1Q84“, книга първа. Малко повече от 400 стр, които по време на прочит ти се иска направо да разкъсаш, но някак се спираш, защото инак не би могъл да поглъщаш Мураками на парцали.

Две сюжетни линии започват в първата книга – на 30-ина годишните Тенго и Аомаме.

Наглед крайно различни – неприлично високият и ленив писател добряк Тенго и фаталната убийца с уклон към случайния секс с плешивци Аомаме, но всъщност по-близки, отколкото си представяте.

Сюжетни линии вървят през Япония, 1984 – или както се струва на някои в един паралелен свят с две луни, наречен условно 1Q84, понякога техни елементи се преплитат, а друг път си противоречат.

Виждаме познатите самотници и гении на Мураками – освен Тенго и Аомаме, насреща ни стои една богата вдовица, безскрупулен редактор, професор антрополог, охранител гей, пълничка полицайка и една свръхсекретна религиозна организация.

И изключителната 17-годишна, изпълнена с обаяние и загадъчност, Фука-Ери – с толкова прекрасен бюст, че почти да забравиш сексуалността ѝ.

Всъщност Фука-Ери заплита голямата мистерия и въвлича цялото паство в урагана си – с една книга, наречена „Въздушната какавида“.

И всемогъщите човечета.

Книга 1 на „1Q84“ заплита до неузнаваемост света на Мураками – а след нея предстоят и другите две части.

1Q84 не прилича на другите книги на Харуки Мураками. Ако и в тях всичко да бе заплетено на пълна степен, то тук си имаме майсторска 400-странична завръзка със своите вътрешни истории, сграбчващи за гърлото персонажи и десетки миникулминации.

ВНИМАНИЕ!

Това НЕ е самостоятелна книга. Шансовете да прочетете червената „1Q84“ и да не посегнете към зелената и синята са повече от нищожни. Добрата новина е, че и трите части на епичната сага излизат в един и същи месец – втората на 19-о, а третата – на 26-о число, и няма да се налага да ги чакаме с години, както например Сафон.

И всичко започва със „Симфониета“ на Яначек.

Ревю за книга 2:

Ревю за книга 3: