Ей богу, не знам какво ми е мнението за тази книга!
Не съм чел достатъчно чиклит (май никакъв не съм), за да причисля „Без токчета“ категорично в този жанр, но пък май все натам клоня. Не знам и какво ме накара да я прочета – обикновено зарязвам книгите, които ми доскучават, а тази поне няколко пъти така ми досади, че почвах да си F5-вам Facebook-а преди да събера сили пак за нея (и да прескачам цели пасажи понякога).
Най-общо „Без токчета“ на Франческа Ланчини е моден роман. В това съмнение няма – пред мен като лаик в модата се откри цял нов свят – на три „подиума“, Милано, Маями и Барселона. Човек вижда един куп манекенки във всякакви пози, по бельо (макар и Ланчини да не е толкова добра във визуализирането, поне стига да се погледне корицата или снимка на самата писателка, която е безумно красива – малко по-долу), с всичките им претенции, глезотии и плиткоумие, което отдавна е насадено в обществото като стереотип в бранша.
Главната героиня, от чието име се точи (точи – това е правилната дума!) действието, е манекенка извън шаблона. Поне това тя се опитва да демонстрира през цялото време. Мнението ми до около 270 стр. за героинята София, според това, което прави, мисли, планира и разсъждава, беше, че тя е просто една повърхностна глупачка.
Която по някаква причина смята, че е много повече от останалите модели.
Нека обясня – „Без токчета“ е изграден като роман от първо лице, който цели отвътре да покаже бляскавата фасада на модния бранш и кухите манекенки, чиито единствени стремежи са стотици чифтове обувки, да спят с вратаря на Барселона и да се прибират в 8 сутринта след супер яките партите. Аргументът за това е случващото се около София, която е интелигентна, чете и е в бизнеса само за да изкара лесни пари (докато учи поредно висше), понеже е хубавичка и няма целулит.
Притеснителното е, че тази София наистина има свръхсамочувствие за себе си и се смята за крайно по-стойностен човек от мацките в обкръжението си. Те са невежи и повърхностни, тя е четяща, мислеща и вглъбена в себе си. Всъщност не е – поне моите изводи от „Без токчета“ сочат, че изчетена библиотека в повече и малко интровертност не те правят по-стойностен човек… поне в смисъла, който София влага.
Защо? Милото момиче е убедено, че заслужава повече в живота си. То е объркано и не знае накъде да се запъти. Но въпреки всичко това скача от легло на легло на всеки, който покаже, че не е обичайният сваляч на манекенки. Това, по мое мнение, си е чисто самодоказване – не пускаш на пича с ролекса, но скачаш на всеки, за когото смяташ, че моделка не би погледнала.
„Без токчета“ е наситен с емоционалните лирически отклонения на София –
странно е, защото те не звучат като зрели разсъждения на почитател на Шопенхауер, а по-скоро като извадки от книга за автопсихология или още по-зле – коелюва простотия. Но, както казах и по-горе, не е проблем тези пасажи само да се маркират и да се игнорират големи части от тях.
Днес разбрах, че щастието се изсипва върху теб само ако го търсиш. Трябва да сме готови да го попием като неочакван дъжд. И не можем да изберем времето и мястото за това, но можем да почувстваме идването му.
За сметка на това има доста готини образи – влюбих се в малката сестричка,
която въпреки че е леко литературно клише, е адски приятна. С образа ѝ човек се запознава почти само от мейлите ѝ към София, което е допълнителен плюс и допринася нечовешки положително към характера ѝ.
Мъжките образи са малко по-странни – разхвърляни са по стереотипи.
Има го себичния суров баща адвокат, вечния мухльо, интектуалеца бохем, особняга с дзен (браво за него – намразих го незабавно, а е трудно читател като мен толкова бързо да намрази литературен герой), алкохолизирания мъдър книжар и, естествено, любовта на живота и сродната душа, с когото все си теглите по една майна.
Оставам безмълвен и към повествованието, където не се случва, кажи-речи, нищо, но ако все пак някакво грандиозно събитие разцепи мрака на мислите на София, то те скоро пак обсебват текста. Готина част в целия роман е, че все пак тези мисли тези мисли често доста умело реферират към книги и филми и това носи приятна атмосфера.
В заключение мога да споделя едно свое съмнение. Искала ли е Франческа Ланчини умишлено да накара София да изглежда по този начин и чрез себе си да покаже повърхността на женското мислене по принцип, а и в частност на този бранш, или наистина е смятала, че изгражда един интелигентен и разумен персонаж, разгромяващ фалша на модния бизнес? Съдейки по ономастиката на „София“ (мъдрост) – по-скоро второто.
Като второ заключение все пак ще кажа, че мнението ми за „Без токчета“ не е негативно,
както вероятно изглежда след толкова избълвани недостатъци. Романът безспорно е четивен и лек, създава добра атмосфера, макар и да не те обсебва никак, а персонажите си имат свой живот, което не всеки писател съумява да направи.
П.П. Секс-епизода на София с американския интелектуалец е ужасен. Вероятно най-лошият секс, за който съм чел. Ако разказвам за него пред приятели на бира, бих казал, че съм имал повече ерекция, докато чета за битката при Исенгард.
П.П.2. Препоръчвам още няколко мнения за романа – в Аз чета на Алекс и на Мая, както и в блога на издателите от „Скалино“. Също така на 11 и 12 септември ще има представяния на книгата – аз ще съм поне на едното, може да се видим там : )
П.П.3. Трябва да видя тая реклама на „Кампари“!
Comments are closed.