Никога преди „Z-та световна война“ не съм се интересувал от зомбита – не съм чел такива книги, комикси, не съм гледал дори „Нощта на живите мъртви“. Бях скептичен, но силно заинтересуван, когато взех книгата на Макс Брукс и се зачетох.
Идеята е наистина страхотна, а както Блажев в Книголандия отбелязва в същината си това изобщо не е книга за зомбита.
„Z-та световна война“ е структурирана от десетки разкази на очевидци на т.нар. Война, в която зомбитата настъпват и унищожават целия познат ни свят. Цялостният текст и обяснителните бележки се водят от посланик на ООН, който няколко години след войната прави интервютата и ги събира в книга.
Тук няма за какво да пипнеш Брукс – всичко е много добре замислено, в много моменти дори се унасяш толкова, че те заблуждава, че четеш документалистика.
Разказите на отделните свидетели на Z-тата световна война се движат последователно от зараждането на заразата, геополитическите процеси по прехвърлянето на отговорността, търсенето на решение за смазване на вълната от зомбита, истерията, когато става ясно, че такова решение няма, същинските бойни действия, както и десетина кратички истории за живота на психически сринати участници в преките стълкновения с немъртвите.
Докато четях първата половина на „Z-та световна война“, бях очарован – не ми трябваше друго, имаше екшън, действията на политици, държавници, военни и обикновено хора бяха добре аргументирани и ме караха да им вярвам, че наистина имат нечовешки враг пред портите и са на ръба на отчаянието.
Някъде приблизително след средата на книгата нещата се промениха –
не знам дали самият аз не очаквах прекалено много след мощния старт, но историите започнаха да ми дотягат. Опитите за влизане в дълбините на още неизобретена военна технология прекалено често заменяха човешката трагедия. Толкова често, че пропорцията напълно се изгуби и стана нещо като хроника кой с какво А-8 стрелял от Хъмвито си.
Трудно може да се мине без мащабните истории на генерали, пълководци и политици от целия свят, които да обяснят цялостните процеси по време на и след войната, но поне за мен балансът просто изчезна и в последните 150-ина страници почти агонизирах в очакване на малко повече оригиналност – като историята на японски гийк, спускащ се от небостъргач; пряк участник в погрома на американската армия в Йонкърс; ненормална мацка от Военновъздушните сили; извратен гений, автор на геноцидния план за спасение.
Да, до края на книгата продължаваш честичко да се спираш на части от текста и да кимаш замислено с глава, виждайки как епично и обосновано пред теб се описва истинското лице на човечеството пред заплахата от повсеместна гибел. Но не – накрая главата ти се уморява от кимане, трябва и още нещо.
Големият проблем е, че
с някои малки изключения хората в „Z-та световна война“ говорят по един и същи начин.
Не мисля, че проблемът е от превода на Адриан Лазаровски, по-скоро е кардинален – безумно е речевата стилистика, начина на изразяване, общата култура на почти всичките герои да са сходни. А тук си говорим за широка палитра от очевидци – от прост китайски лекар до американски президент, от обикновен американски войник до маркетингов гений.
Честно, мисля, че в по-голямата част от случаите, само с лека редакция, може да отпадне разказването от различни лица и да се направи роман от перспетивата на всевиждащ повествовател. А това убива страхотната, макар и не чак толкова революционна идея на Брукс.
Силно ме раздразни и решението на „Изток-Запад“ да не поставят отстояние при нов ред. Може и да е дребен детайл, но ми направи доста впечатление.
Освен това илюстрациите на Петър Станимиров, разхвърляни безцелно из цялата книга.
Що за безумие? Те са страхотни сами по себе си, но абсолютно с нищо не допринасят това да стане по-добро четиво. Макар и да са едва десетина и да са приятни за гледане, просто не ми изглеждат на мястото си.
Final summation: „Z-та световна война“ е добре изпълнена дистопия – въпреки нещата, които не харесвам в нея. Някой може и да ме нарече сноб, но не мога да поставя над средното ниво книга, в която не видя дълбочина в персонажите – пък дори и да е бъкана с много екшън, реалистична картина на военни и политически тактики и решения; ако ще и да има най-оригиналната идея за рамка на текста.
Final summation 2: Не може да се опиташ да представиш трагедията на цялото човечество без да покажеш достатъчно мощно трагедията на отделния човек. Такива моменти не липсват, но далеч не са достатъчно, а Брукс прекалено често е опитвал да прескочи една стъпка и просто с разказа на един персонаж да хвърли ръкавица на цялата планета. Ми не става така…
За разлика от мен очаровани от книгата са Христо Блажев и Ян от Shadow Dance. Ревюта има също и в Аз чета от Митко Панайотов и Ясен Овчаров, както и в Тъмния ъгъл на Бранко. Нямам търпение да я прочете и Книжен Жор.
Comments are closed.