Знаковият за съвременната американска литература Джонатан Франзен, автор на „Поправките“ и „Свобода“ (ИК „Колибри”, 2013) разказва за книгите, които са го изградили като човек и писател, в интервю за Entertainment Weekly… но не пропуска и да отбележи кои са авторите и книгите, които смята за силно надценявани.
(Книгите, които нямат български издания, са изписани на английски език и с превод на български в скоби – Бел. пр.)
– Любимата Ви книга като дете?
– Обичах всичко с говорещи или мислещи животни – Алън Милн, поредицата за Нарния, „Доктор Дулитъл“, „Шумът на върбите“ (от Кенет Греъм, б.пр.), страхотните комикси за Фъстъчетата. Това сега изглежда малко странно, имайки се предвид, че се страхувах от кучета, а родителите ми не ми позволяваха да имам домашни любимци – с изключение на хамстерите и костенурките, които си умираха за мен и които аз така и не обикнах.
– Коя е любимата Ви книга от задължителните училищни списъци?
– Мисля, че „Краят на детството“ на Артър Кларк, в осми клас. Тя ме направи фен на научната фастастика за много години напред. И до днес я намирам интересна, тъй като разказва за свършека на света заради създадено от децата единно всеобщо съзнание. Кларк вижда това чрез телепатията, но според мен има аналогия със съвременните социални мрежи.
– Коя книга наистина Ви оформи като писател?
– Бих споменал „Harriet the Spy“ („Шпионката Хариет“, б.пр.) и по-късно „Процесът“ на Кафка. Общото между тях са главните герои, които са толкова добронамерени и морално разколебани.
– Има ли книга, която четете отново и отново?
– Всичко, което съм обичал като младеж, съм прочел три или четири пъти. Това са например „Властелинът на пръстените“ и трилогията за Фондацията на Айзък Азимов. Книгите, които съм чел поне по седем пъти като възрастен, са „Великият Гетсби“ и „Desperate Characters“ („Отчаяни хора“, б. пр.) на Паула Фокс.
– Коя е класическата книга, която се срамувате, че никога не сте прочели?
– „Моби Дик“, въпреки многобройните опити да го направя.
– Коя е книгата, която се правите, че сте чели?
– „Моби Дик“.
– Коя книга намирате за отвратително надценена?
– Ще е малко некоректно да отговоря честно на този въпрос. Очаквах повече от „Howards End“ на E. M. Фостър, а и фикцията на Селинджър ми изглежда слаба на фона на придадената му слава на революционен гений, променил света.
– Коя е последната книга, която Ви се щеше да сте написали Вие?
– Завиждам на много писатели на разкази, тъй като аз нямам дарба в този жанр. Алис Мънро прави нещата да изглеждат лесни – иска ми се и аз да можех.
– Коя филмова адаптация на книга обичате?
– Повечето филмови адаптации на книги ми напомнят за онзи критик, който си беше представил продуцентите на Bonfire of the Vanities („Огньовете на суетата“, по Том Улф, б. пр.) да казват: „ОК, направихме го, създадохме огромна грешка“. Двете красиви изключения са „Мъдра кръв“ на Джон Хюстън (по романа на Фланъри О’Конър) и „Врагове: Любовна история“ на Пол Мазурски (по романа на Сингър).
– Имахте ли забранена книга, която тайно сте чели като дете?
– Бях доста послушно хлапе и не правех такива неща, но пък заради това бях още по-развълнуван като тийнейджър, когато намирах истински секс-сцени в незабранените ми фантастични книги.
– Коя е книгата, която хората биха били изненадани да разберат, че обожавате?
– Може би „Отнесени от вихъра“. Но все пак не мисля, че някой ми обръща чак толкова внимание, за да се изненада от нещо такова.
– Ако имаше само един жанр, който бихте могли да четете до края на живота си, кой би бил той?
– Романът, разбира се. Той и без това винаги е бил на ръба да е жанрът, който да чета до края на живота си.
– Кои са последните книги, на които се разсмяхте с глас и се разплакахте?
– Доста време мина, откак не съм плакал. Направих го на края на „Independent People“ („Независими хора“, б. пр.) на Халдоур Лакснес, а преди това и на „Война и мир“. За сметка на това миналата седмица, когато препрочитах началото на „Сто години самота“ истерично се разсмях. Смях се също и на цялата Where’d You Go, Bernadette („Къде отиде, Бернадет“, б. пр.).
– Купували ли сте си някога своя книга в книжарница? Ако да, видя ли Ви някой?
– Купувал съм свои книги като подарък за други писатели. Когато отида на касата с тях, се чувствам малко като щастливо женен мъж, който си купува „Пентхаус“: „Не, той не е за мен.“
– Четете ли книгите си, след като излязат от печат?
– Този въпрос ми напомня за филма „Любовни квартири“, където героинята на Бриджит Фонда пита персонажа на Мат Дилън дали би му се искало гърдите ѝ да бяха по-големи. Той, очевидно притеснен, след известно колебание отговаря: „Понякога“.
– Има ли нещо от Вашите текстове, от което днес се срамувате? И също така – има ли неща, с които се гордеете?
– Опасността в това да препрочитам книгите си са минните полета от изречения и точно избрани думи, за които съжалявам. Колко ли е трудно да издадеш нещо без какъвто и да е повод за съжаление в него? Оказва се – много трудно. И все пак, аз съм горд с това, че съжалявам за собствените си писателски избори, защото това означава, че се развивам като автор.
– Какво четете в момента?
– Привършвам „Сто години самота“ и започвам новия сборник с разкази на Ребека Лий „Bobcat“.
Ако ти харесват нещата в Литературата Днес, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
Comments are closed.