Литературата Днес

Възкисела миризма се носи из страниците на „Децата от гаровия сейф“.

Това е Мураками, но не Харуки, а Рю – който в България (надявам се) тепърва ще се чете. За разлика от съименника си, Рю вместо приказни фантазми корми брутални извращения, кръв, чукане, сперма, повръщане, литри мазна пот и дълбока погнуса.

„Децата от гаровия сейф“ разказва за две хлапета – единствените оцелели от „модна“ японска вълна жените да пакетират и оставят новородените си в гардеробчета по гарите. Дали волята за живот, или нещо друго обаче спасява Кику и Хаши – за да се започне хаотичното им движение, първо в плен на синхрона помежду им, рамо до рамо, после в трескав дисбаланс.

Първите 50-60 страници от иначе солидния роман (близо 600) се движат малко мудно и дори бяха на път да ме откажат от прочита заради страха, че този ритъм може да остане до края. В един момент обаче спокойният ритъм на сърцето ми плавно започна да се ускорява, за да се стигне до здрава аритмия, епизода, в които застивах безмълвно, гледах леко уплашено или стреснато или просто между устните ми се процеждаше едно „What the fuck?“

„Децата от гаровия сейф“ е роман за гнева – от него се носи смрадта на омразата

като основен двигател на волята за живот. Блян на единия от двамата герои е да унищожи света, да го срине до основи със собствените си ръце, а на другия – да чуе абсолютния звук и да получи покой, пък било дори с цената на окървавените си ръце.

Рю Мураками въвежда в сетивен и погнусяващ свят – кисела пот се лее на талази, мъжки и женски проститутки са готови зрелищно да оближат всеки анус или плът по нечия отпусната като желе кожа, сляпа кучка се влачи със строшени предни лапи, бременните жени провокират към разчекване, а клошари смучат меки детски пениси.

И все пак – не всичко тук е противната тъмна половина на битието ни.

Рю определено го бива да рисува спиращи с красотата си дъха картини, звуци и тела. Първият цитат по-долу е добър пример за това, но „Децата от гаровия сейф“ са изпъстрени с подобни успокояващи оазисчета. Работата на Мураками с думите е впечатляваща и има десетки епизоди, които с усмивка препрочиташ и за малко ти се връща доброто настроение.

Романът е адски добър – при все че навярно можеше да постигне същите внушения и цели и в по-скромен обем. Действието на моменти застива като без нужда и спасението е да стиснеш зъби, да си направиш въображаем електрошок и да поддържаш ритъма на сърцето си до следващия приток на адреналин. Такъв ще дойде неминуемо.

Рю Мураками обещава аритмия на читателите си. И пълно всмукване в атмосферата

на прогнила Япония.

„Децата от гаровия сейф“ не се препоръчва за слаби стомаси, сърца или умове.

„И все пак тишината не беше пълна, звукът не беше просто напълно изключен – на този маскен бал бе останал някакъв звук – като шумоленето на рокля, шляпането на боси крака по мокър бетон, като език, който облизва зъбите, като притаен дъх или допир на кожа върху кожа, като прозрачно саке, което плисва върху стените на чашата, или хартиени декорации, които се веят на вятъра.“

„Докато вървеше по улицата, Хаши си припомни езика на Нива. Усещането се бе запечатало върху гърба, пениса, пръстите на краката му и задните му части. Езикът ѝ бе леко грапав и твърд, сякаш вътре в него имаше кост. Влажният му връх бе обходил всяко кътче на тялото му и Нива бе погълнала спермата му. Хаши добре познаваше вкуса на спермата; знаеше как залепва за стените на гърлото и дори и с гаргара не можеш да я отмиеш; мъртвите сперматозоиди остават по вътрешната страна на зъбите и така с всяка чаша чай си спомняш за последното фелацио.“

„- Твоето дете няма да умре! Дори и да го изхвърлиш още като зародиш в канализацията, то пак ще оцелее. Бебето на човека, родил се в гардеробче, не може да умре! А като порасне, то ще те открие – тебе, насекомото с човешко лице – и ще те смаже под краката си.“

„– Наистина, напоследък май няма друго по-популярно забавление от „марионетките“. Нали знаете как става – поглъщаш капсула, в която е навит хирургически конец, и докато тя преминава през стомаха и червата, конецът се размотава… мисля, че около седем метра конец са напълно достатъчни… с клизма изкарваш конеца през ануса, закачаш му конусовидна тапа… познавам една французойка, която така добре е тренирала ануса си, че го затапва с топка за тенис… та значи, като се задърпа конецът от устата, тапата в ануса така непоносимо ти раздразва правото черво, че започваш да подскачаш – хоп, хоп – като марионетка.“

Ако ти харесват нещата в Литературата Днес, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )