Литературата Днес

Днес се сблъсках с интересна информация – 2/3 от хората във Великобритания казват, че са прочели книги, които в действителност не са, за да изглеждат по-интелигентни пред околните. Признавам, че това не ме учудва много, но ми е интересно дали и у нас нещата са по същия начин или не – процентът по-висок ли е или по-нисък.

Пълна информация по въпроса за анкетата можете да прочетете в статията, която написах по въпроса в BPost.bg. Тук ще поставя само акцентите от нея.

Цели две трети от анкетираните са признали, че са мамили за книгите, които са прочели. Сред заглавията, които най-често са падали под ударите на лъжците, са „1984“ (защо, по дяволите? Тази книга е приблизително кратка и доста четивна…), „Война и мир“, „Одисей“, Библията, както и книги на Достоевски, Дикенс, Остин и други класици.

Отчасти е обяснимо, че хората не се прескачат един друг, за да четат гигантските томове с романи на Толстой, Достоевски и компания, разбираемо е също, че не са чели някои шедьоври на най-големите, но каква е ползата от лъгането, че си чел нещо, което не си?

„Гардиън“ разказва за студентка, която била запитана дали познава Итало Калвино. Тя отвърнала „Да“, защото била чувала за него, но разговорът продължил в посоката да разкаже тя с кои негови книги се е срещала, какво е мнението и пр. И, действително, малко глупаво е да кажеш например „Ами да, чувал съм за Шекспир“, като имаш предвид „Знам го като име, но не съм чел нищо негово…“

Да продължа обаче по същина – защо хората лъжат, че са чели нещо, което не са? Аз например (съжалявам, че са давам за пример, но съм единственият подходящ в случая : ) ) от време на време попадам в ситуацията да не съм преглеждал книга, която хората очакват да познавам. И би ми било лесно да кажа, че съм я чел, но не помня много, не ми е била интересна или да започна с общи приказки по нея. Вместо това е много по-лесно да кажеш, че си чака реда (както е в действителност), вместо сам да се поставяш в неудобни положения.

Тук сега слагам една анкета, като очаквам искрени отговори (особено като се има предвид, че тя е напълно анонимна). Освен това ще се радвам на вашите коментари по въпроса. Наистина това е въпрос, който ме интересува живо.

[poll id=”4″]

Добавям към статията един от коментарите по-долу, който ми направи силно впечатление. Определено си струва да се прочете, защото показва една леко по-различна гледна точка от моята, макар че и на места мненията ни се припокриват (особено за философската литература).

Зелен Бетон:

Присъединявам се към отговорилите с “Не, но може и да го направя, ако трябва”,

Причината е проста: дали си ПРОЧЕЛ дадена книга или не, не е толкова съществено; много по-съществено е, ако си я прочел, какво си РАЗБРАЛ от нея.
А и дори да не си я чел – дали СИ НАЯСНО за какво става въпрос в нея.

Може да си изчел цялата книга и почти нищо да не помниш. Или да не си разбрал/усетил основни неща.
Може да си чел само части от нея и пак да имаш ясни и трайни впечатления.
Може да си чел само резюме или отзиви и пак да знаеш всичко основно за нея.
Може да не си чел нито книгата, нито резюме, и все пак – от други източници – да си наясно за какво се отнася, какво е нейното съдържание, послание, значимост и т.н.

Всички тези възможности са съвсем естествени и нормални. Всеки чете различни неща, с различни цели, по различен начин. А и изключително много зависи за какъв тип литература става дума. Ако една новела трябва да се прочете, преди да изказваш мнение относно стила на автора, то един философски трактат може в много случаи спокойно да бъде заместен от своята анотация – при него не е толкова важен изказът, а съдържанието.
_______________________

Проблемът “прочел – непрочел” се появява тогава, когато някой използва САМИЯ ФАКТ, че е прочел дадена книга (или че опонентът му не я е прочел), като АРГУМЕНТ.

Това не може да бъде аргумент. Нито доказателство за познаване или разбиране (на автор, идея, концепция и т.н.) или за стойност на становище. А още по-малко – атестат за интелект, ерудиция или дори за обща култура.

Отдавна е отминало времето, когато “да си прочел дебелите книги” е било задължително условие, за да има стойност мнението ти. Днес това не само че е физически невъзможно, а и в много случаи въобще не е задължително да познаваш в детайли първоизточниците. В XXI век информация се получава по много и различни начини. От значение е не толкова откъде си я получил, а доколко си способен да я възприемеш, осмислиш и систематизираш. Схващането “прочел = компетентен, непрочел = некомпетентен” е твърде елементарно, за да си позволя да го приемам насериозно.

Затова, ако в дискусия някой иска да омаловажи позицията ми с основен довод, че не съм бил чел еди-коя си книга, спокойно бих излъгал, че съм я чел (стига, разбира се, да имам достатъчно ясна представа за нея).

При това не “за да се правя на по-интелигентен”, а просто защото не ми се хаби време да отговарям на неадекватна аргументация.

Ако досега не съм го правил (действително не мога да си спомня такъв случай), това е по-скоро защото съм безкомпромисен към опитите за отклоняване на дадена дискусия накъм препирня по несъществени детайли. И обикновено успявам да ги пресека още в зародиш.
______________________________

С написаното по-горе не искам да кажа, че цялостното и внимателно прочитане на една книга няма своите плюсове. Има ги, разбира се. Но те в никакъв случай не са гарантирани; а и далеч не винаги са нужни.

Всъщност, призивът да четем повече има смисъл, доста различен от буквалния. Идеята е да не губим способността да проследяваме последователно, задълбочено и цялостно даден интелектуален продукт (сюжет, интерпретация, теория и т.н.). Това е доста по-общ проблем, чието решение не е просто в изчитането на хартиени страници.