Неведнъж съм споделял, че творчеството на френските белетристи никак не ми е по сърце – не знам дали е заради преводите, които от този език са доста далечни от оригиналния текст, или заради непознатата ми или неприятна идейна структура, но досега рядко, да не казвам никога, съм попадал на силен френски роман („Врагът. Историята на един убиец” на Еманюел Карер е по-скоро изключение, в което ми допадна повече документалната история, отколкото литературните достойнства на книгата). Мопасан, Балзак, Флобер – може да са класици, но има нещо в тях, което ме отблъсква. Тотално бях низвергнал френската проза, когато една приятелка ме убеди да прочета „Улица Хавър” на Пол Гимар.
Взех я, разбира се, със съмнение, но останах изключително приятно изненадан. Въпреки прочутите френски протяжни излияния (протяжни – имам предвид пропорционално на обема на цялата книжка, който е в има-няма 130-140 странички), Пол Гимар успя да ме грабне с нещо, което дълго се опитвах да установя.
Проблемите за случайността, съдбата, безмълвния наблюдател, вечното разминаване на косъм с любовта и щастието – това са неща, които непременно правят впечатление у Пол Гимар и които правят удоволствието от четенето (по време на самото четене и доста след него) страхотно, но има и още нещо.
Нещото, което е онази брънка, която превръща „Улица Хавър” от просто смислена книга в непризнат шедьовър. Клиширани девизи, изказани по оригинален и красив начин; реални герои – такива, каквито срещаме всеки ден, но никога не забелязваме; лек и четивен изказ, за какъвто повечето писатели могат само да мечтаят.
Едно от тези неща ще да е – или пък нещо коренно различно. Засега „Улица Хавър” ми е загадка.
Comments are closed.