Винаги съм се възхищавал от Харпър Ли, която (да, тя е жена, а Харпър е презимето й) е написала една-единствена книга, постигнала е забележителен литературен успех и повече не е пипнала перото. Или ако го е пипнала, светът не е видял резултата.
Христо Блажев пише, че „Да убиеш присмехулник” е детска книга, в която деца правят не-съвсем-детски неща (и тук сравнението с „То” на Стивън Кинг е страшно уместно!), но аз не съм напълно склонен да се съглася с това, че романът е за деца, въпреки главните си герои, чиято възраст варира между 6-7 и 12-13 години.
Книгата е топла, приветлива и забавна, а се разказва за изнасилване, смърт и расова дискриминация. Е как става това нещо? Много просто, детското възприятие редуцира всяка неправда и я превръща в коректив за добро или зло.
„Да убиеш присмехулник” е връщане на Харпър Ли в собственото й детство – тя е расла в южняшко градче, сред низвергнатите негри и самодоволните бели, и е била принудена сама да преценява кое е хубаво и кое не толкова хубаво. Явно е сметнала, че не е хубаво да морализаторства, защото поне аз (а както чета и при Христо) не забелязах никаква нотка на назидание или нещо подобно.
В крайна сметка обаче в това няма много чудно – чували сме за приятелството на Ли и Труман Капоти, а щом е имало близост между тях, едва ли разликите са били толкова фрапантни, че от едната страна Капоти да реже обществото по своя си начин, а от другата Харпър да чете морал на младите американци. Просто няма начин.
За сюжета няма да ви говоря, но ако искате да разберете за какво по-точно иде реч, минете през Книголандия.
Comments are closed.