Най-важното е никога да не четете какво пише на задната корица на „Ловецът на хвърчила“ на Халед Хосейни. Ако го прочетете и клишетата там ви допаднат, по-добре изобщо не се захващайте с книгата.
Историята на Хосейни е толкова великолепна, блестящо написана, разтърсваща, натъжаваща и въздействаща. Потресаваща. Майсторски изящна.
Да уловиш и предадеш в думи психиката на децата, да уязвиш читателя си до толкова, че да го оставиш безмълвен, с натъжени и навлажнени очи, замислен, нещастен, гневен, ядосан – дотолкова, колкото е бил в най-тежки моменти от своя-собствен живот – това е Халед Хосейни в „Ловецът на хвърчила“.
Той има от всичко – приятелство, снизхождение, презрение, срам, гордост, страх, бащинска любов или омраза. И всичко това се събира само в един момент – по време на традиционното ежегодно афганистанско пускане на хвърчила.
Мачкането на човешките права в страни от Близкия изток, което е особено актуално и в момента, е гнусно – при Хосейни обаче то е просто един необходим фон. С цялата си жестокост бледнее на фона на войната, която се води в психиката на героите. Или поне на един от тях – със сигурност персонаж, чиито душевни разкъсвания не отстъпват на големите образци в световната литература.
Детското насилие е нещо, което винаги ме е потрисало и отвращавало. В книги (Стивън Кинг например го умее), филми („Райско езеро“ от 2008 например), в новините. Но Халед Хосейни придаде ново измерение на ужаса ми – и то само в един кратичък епизод от романа си. Както обаче един от героите казва: „Понякога само за два-три дни животът ти се преобръща. Или пък само за един“ (не е точен цитат).
Е, моят литературен живот със сигурност вече е друг.
Comments are closed.