Александър Баденфийлд е новият ми любим литературен герой.

12-годишното хлапе е сигурно най-онеправданото човешко същество и просто няма как да не ви разчувства.

Сашко е неразбрано дете – хората по презумпция го мразят заради лошата слава на семейството му, сираче е от малък, а като свирепа мащеха го отглежда злият и досаден иконом Уинтърботъм, който го лишава от всяка мъничка радост на детството.

Онова, към което нашият любимец се стреми, е всъщност хилядолетното търсене на напредналите умове на човечеството – достигането на свръхчовека, иначе казано – безсмъртието. В случая в „Деветте живота на Александър Баденфийлд“ това са деветте живота на ленивата му и глупава котка, която така или иначе не ги заслужава.

Read more »

„Съкровището от Зеленото езеро“ на Луис Сакър е хубава история.

В нея малкият калитар Станли Илнатс се оказва в изправителен лагер, където глупа хлапета по цял ден копаят дупки. Що ги копаят тия дупки, метър и половина дълбоки, та и метър и половина широки, никой не може да каже. Едно само е условието – ставаш в 4,30 сутринта и след като си изкопаеш дупката, можеш да се върнеш в лагера изранен, изприщен и жаден.

Готиното при Сакър е, че изгражда около Зеленото езеро (където няма нито каквото и да е зелено, нито пък езеро) нелошо структурирано микрообщество. Няма демокрация и такива булшити, има си строга йерархия, всеки знае кой си и какво му е мястото, цари расова толерантност, а като във всяко село лудия в семейството все е изтикван извън общите дела.

Read more »