Онзи ден свърших с четенето на последната, седма част от поредицата за Хари Потър. Спокойно, няма да разкривам нито детайл от сюжета. Ще споделя само усещанията, които ми останаха след като затворих книгата. И, разбира се, това, което ми дойде наум, когато преосмислих цялата сага с публикуването на книгите в България.

Не крия, че творенията на Джоан Роулинг ми доставяха удоволствие. Вярно е, събрани са от повечето митологии по света, заимствани са събития и персонажи от доста места, но има ли това значение след като е постигнат един синхрон между приятно осезание у читатели и страхотен комерсиален успех? Чел съм хиляди пъти по-добри романи, книги с многократно по-възвисен художествен стил, сюжет и послания, но истината е, че има милиони хора по света, с които мога да се обединя единствено на звено “Хари Потър”. Той може да събере всякакви читатели – дори тези, които най-пламенно го отричат.

Конкретно за седмата, завършваща част на хепталогията. Като стил ми се стори малко по-слаба от предните шест, надявам се, че е било от превода, а не от притъпения художествен усет на Роулинг. Но да оставим стила, той не е решаващ при този тип четива. Сюжетът – водещото звено в “Хари Потър”, преди също бе по-добър. Тук като че ли твърде много са deus ex machina-те. Просто на всяка крачка се появяват случайности, които са добре дошли за героя. И дори обяснени по съвсем убедителен начин – провалят малко удоволствието от четенето. Признавам, имаше детайли, които ми харесаха максимално. И само заради тях си струваше да изчета тези 656 страници. Само заради тях, но и за да завърша цикъла, наречен “Хари Потър”. Естествено, препоръчвам, оценката ми – 7/10.

Не смятате ли?

Не си взех “Черната кутия” още на премиерата й. Всъщност тогава изобщо не бях запознат с творчеството на Алек Попов. Купих си книгата, когато разбрах, че за нея му е връчена наградата “Елиас Канети”. Казах си, че само мога да спечеля от четенето на един възпитаник на Класическата гимназия. И така, още на следващия ден се снабдих с “Черната кутия” и малко свободно време и, знаете ли, много се радвам, че го направих.

Винаги съм вярвал в качеството на новата българска белетристика, която е оплювана от всички страни. Георги Господинов, Вергил Немчев, Момчил Николов, Мирослав Димитров, дори Виктор Пасков, който е от по-старото поколение. Когато прочетох “Черната кутия” усетих, че Алек Попов е по-добър от повечето български продукти на книжния пазар. Конкретно тази явно е от най-качествените му неща. Тя ни среща с двама братя, вървящи към бъдещето, но теглени назад от миналото. Полюсите на етикираните образи на “успелия” и “неуспелия” тук се преплитат и, крачейки през майсторския стил, черния хумор и дълбокия житейски смисъл, попадаме на погребването на старите традиции и замяната им с нови и по-истински.

Братята Нед и Анго са изправени пред призрака на отдавна мъртвия, но все още напътстващ ги, техен баща. Преоткриват себе си и семейството си, опитват се да обърнат гръб на непотребните и твърде остарели задръжки. А представете си това, представено в изключително увлекателен, интересен и забавен стил! Това е “Черната кутия” – нещо, което действително си струва; лична оценка – 7/10.

Няма да губя ничие време с изброяване на житейски факти за този автор. Най-малкото, че и аз не съм особено запознат с тях. Единствено за улеснение при предстоящото представяне ще спомена, че Радо Парушев се причислява към младото поколение български писатели, възрастта му не ми е известна, но смятам, че не надхвърля 26-27 години, по образование е юрист, доколкото съм запознат работи по специалността си в софийска кантора. До момента има издадени три книги – два сборника с разкази (“никоганебъдинещастен” и “Project GigaMono”), между тях – романът “Преследване”. В тази публикация ще се спра конкретно върху сборниците, а може би в някой следващ, красив ден ще напиша няколко думи и за романа.

Всъщност не зная какво толкова би могло да се каже за “никоганебъдинещастен”. Определено сборникът има качества и превъзхожда много от излезлите напоследък български буламачи, но лично мен почти не ме привлече, нямаше данни да ми стане любима компилация. В цялата схема е заложен дълбок символизъм, разположен напълно умерено и оптимално добре. Замисълът на повечето разкази е ясен, макар и не твърде оригинален, но имаше и такива, които лично аз не знаех защо са писани, каква е целта им и дали дори дори авторът смята, че някой би ги харесал. Например “Пътепис с предкласика” – разказва се за група млади мъже, които тръгват с една кола към морето, слушат класическа музика (опа, предкласическа) и започват някакви фантастически пътешествия под вода, в разни морета. Дори не помня края, изводът е, че с нищо не се запомня.

Най-приятно впечатление ми направи разказът “Символизъм” – историята е интересна, сдържана, съдържа известни послания. Препоръчвам.

Също бях очарован от “Война и война”, с изключение на края, твърде измислен на фона на реалната военна обстановка, с която запознава авторът. Някакси не харесвам когато един страхотен трогален разказ завършва с прозаичното фантастично решение детето да се окаже призрак. Но това, разбира се, е лично мнение.

Не ми се иска да разглеждам отделните разкази, така че ще пристъпя направо към заключението и към още няколко интересни момента от стила на Радослав Парушев. Първо ще спомена, че често прекалява с циничния език, и то съвсем необосновано от повествованието (това обаче се забелязва много по-добре във втория сборник, а за него – след малко). За съжаление трябва и да кажа, че бисерите в компилацията от разкази са недостатъчно. Цената на книжката обаче е съвсем разумна и мнението ми е, че интересуващите се не бива да се двоумят дали да си купят “никоганебъдинещастен”. Определено има какво да се прочете, въпреки че е много далеч от нивото на майсторите на късия разказ в световен мащаб.

Няколко думи и за “Project GigaMono”. Първото, което прави впечатление, е заглавието. Не пращи от оригиналност, но е все пак на едно много добро ниво. Освен това символното му значение никак не е за подценяване – изказва се появата на нещо голямо (качественото съдържание се има предвид, предполагам) в нещо малко, като книгата, в която е поместено.

Определено, с ръка на сърцето, мога да кажа, че за едната година между двата сборника Радослав Парушев е претърпял огромно развитие. Тук разказите вече са много по-качествени, но още влизат по-скоро в графата “развлекателна литература”. Признавам, че е имало много моменти, в които съм се смял в глас на чудесния (и по-скоро просташки, отколкото интелигентен – смятам това за предимство пред помпозните и претенциозни съвременни автори) хумор на автора. Лирическите отклонения, в които писателят открито говори с читателя, са почти новаторство в съвременната българска белетристика, а и тук изпълнението им определено е на ниво.

Има, разбира се, и няколко недостатъка. Необоснованият циничен език на моменти е интересен и смомага на разказите, но в повече случаи на “Project GigaMono” изглежда като начин за привличане на внимание. Неумел начин. Друга слаба страна е прекомерната склонност на автора да прави алюзии към митология, религия и други подобни области. Парадирането с ерудиция не е най-доброто решение при писането на проза. Действително в разказите има перфектни интелигентни препратки, послания и метафори, но с тях се прекалява, за съжаление.

От “Project GigaMono” препоръчвам настойчиво следните разкази: “Декемврийска приказ