Въобще не е трудно да се пише за „Творците на памет“ на Джефри Мур.
Практически каквото и да подхванеш от нея, ще го засипеш с адмирации.
Замислих се как точно хвалих романа на немалкото хора, на които го препоръчвах активно в последните дни. Струва ми се, че най-често използвах думата „интелигентен“. „Творците на памет“ просто е ужасно интелигентна книга – заболява те главата да следиш всичко, което се случва в нея, хилядите препратки не само към други части на текста, не само към други литературни произведения, но и към почти всички области на изкуството и науката. В края на това ревю можете да прочетете един откъс, който чудесно илюстрира какво имам предвид (вж. цитат №1).
В центъра на „Творците на памет“ има петима души, изградени и развити в постоянно взаимодействие помежду си в структура, която често не следва хронологичния ход на събитията и превръща книгата в сложна мозайка, с която всеки трябва да се пребори и да си подреди.
Ноел Бурун има синестезия – това е състоянието, в което мозъкът свързва всяко нещо с определен цветови нюанс и така го съхранява за години напред във феноменалната си памет. „Ноел е свръхчовек, умее да визуализира картини със сетивността на художник, да извиква образи, които с тебе и за сто живота не бихме видели – такива, дето не са описвани и в най-шантавите фантазии за вещерска събота. Не му позволявай да те заблуди – той притежава ума и въображението на изкусен творец или на гениален учен. Проклетникът е щастливо хрумване на природата, психо-мнемонично чудо с почти нечовешки ейдетически способности.“
Така описва Ноел вторият герой в книгата – Норвал Блакиер. При първия си поглед към него читателят на „Творците на памет“ го вижда срещнат лице в лице с рус женски пубис. Норвал е сексист, мизантроп, циничен, вулгарен, удивително красив и атлетичен, остроумно ерудиран и прилично заможен. Освен това работи по проект, в рамките на който трябва за 26 седмици да спи с 26 жени, чиито имена започват с буквите от A до Z – последователно (вж. цитат №2).
Тук на S се появява и очарователната персийка Самира Дариуш. Тя е жена и като такава предимно е обект на въжделения (или ако предпочитате – субект с три любови) на трима мъже – Ноел, Норвал и Джей Джей (вж. цитат №3).
Джей Джей Йел е чудакът в групата. Той няма нищо общо с останалите трима. Пълничък вехтошар с уклон към алтернативната медицина и експерименталните опиати, с неизчерпаем асортимент от тъпи смешки („Кое животно отчита времето най-добре? Хронозавърът!“) и със своя книга самиздат, описана от Senior Times като „Изумителна – просто е невъзможно да преместиш разделителя от първата страница!“
Последният герой, обединяващ всички в яростната виелица на „Творците на памет“, е Стела Бурун – майката на Ноел, която страда от Алцхаймер и на която той посвещава цялото си време и изключителен интелект за откриване на лек. Дотук със сюжета.
Романът е изработен като забележителна мистификация,
която съчетава документална фикция (странно ми напомняше на „Хладнокръвно“ на Труман Капоти), дневници на различните герои, изрезки от вестникарски публикации и над 40 стр. бележки на съставителя – психиатърът Емил Ворта, изследващ мозъка на Ноел Бурун и поместил в един труд неговия живот.
„Творците на памет“ е от онези книги, за които така и не те напуска съмнението, че всичко е истинско. Макар и през цялото време да знаеш, че това е просто фалшив мемоар, всичко звучи толкова на място, толкова е преплетено с наука, изкуство и реални събития, че се объркваш. Вярвам, че ако поне малко разбирах от химия, биология и медицина, тази книга щеше да ми достави дори по-голямо (!) удоволствие.
Дейвид Мичъл пише за романа: „Съчетава проникновеност с мъдрост… Плод на почти необятно въображение.“ По дяволите, какво въображение – всичко в „Творците на памет“ е толкова достоверно, толкова подплатено с химични формули и аргументирано с Джеймс Джойс и „1001 нощ“, че те оставя без дъх да се чудиш колко си глупав (в тази връзка – вж. цитат №4).
Огромна роля за това има преводът – Невена Кръстева-Дишлиева е сътворила шедьовър
с българския текст на Джефри Мур и мога само да гадая колко десетки часове е изгубила след първоначалния превод, за да избистри до съвършенство всеки детайл.
Предполагам долавяте общия дух на мнението ми – на 100% препоръчвам „Творците на памет“. Тя те поглъща, предизвиква, дълбае мозъчните гънки и непрекъснато те държи пред Google. Играе си със сетивата ти, поставя под съмнение богатството на общата ти култура и доставя искрено читателско удоволствие.
Най-важното – веднага щом затвориш последната ѝ страница искаш да започнеш да я четеш отново, за да откриеш всичко онова, което си пропуснал.
Цитат №1
– Бързо, кажи ми името на този цвят – Норвал посочи екрана, на който тъкмо бе изплувало огромното лого на киното. – Фонът.
– Амарант.
– Амарант ли?
– Да.
– Мислех, че амарантът е въображаемо цвете, неувяхващо.
– Така е. Но също е и химически оцветител.
– Формула?
Ноел въздъхна.
– Na3C20H11N2O10.
– Основно приложение?
– Багрило във фармацевтичната промишленост. Забранено в Северна Америка, но не и в Европа.
Норвал кимна и потърка брадичка. Не можеше да прецени дали Ноел е гений, или човек, който скоро ще скочи от моста Чамплейн.
– Амарант. Кийтс или Шели не го ли използват някъде?
– Ендимион. „Духът избира невехнещ амарант, зарее ли се трескав из някогашната градина на дните детски…“
– Добре, добре. А сега млъквай и гледай филма.
Но Ноел не го чу. Амарантовите букви проблясваха в мозъка му, помъкнали думи, фрази и абзаци от далечни времена. Бяха като диапозитиви, прожектирани от луд библиотекар, и той реши да ги остави да си текат. Първо изплува Езоп – всяко изречение се завърташе спираловидно и преливаше в следващото, като онази играчка-пружина слинки – с нещо, прочетено от майка му, когато беше петгодишен:
Розата и амарантът
В една градина редом цъфтели роза и амарант. Амарантът се обърнал към съседката си:
– Облажавам те за красотата и аромата ти! Нищо чудно, че си любимка на всеки.
А розата отвърнала с тъга в гласа:
– Ах, скъпи ми приятелю, но аз живея толкоз кратко – дори ничия жестока ръка да не ме откъсне, цветчетата ми бързо повяхват и окапват и аз умирам. А твоите цветове не увяхват, дори да ги отрежат, защото са безсмъртни.
Това е налогът на величието.
Дойде ред на меките и гъвкави думи от „Дон Кихот“, които бе прочел в леглото си в нощта, когато стана на четиринайсет:
… руси девойки – толкова млади, че наглед никоя не беше под четиринайсет, но и над осемнайсет години, – всичките облечени в зелено. Косите им бяха донейде сплетени, донейде разпуснати, но до последната тъй руси, че можеха да си съперничат с тези на слънцето, и увенчани с гирлянди, оплетени от жасмин, рози, амарант и орлови нокти…
Ноел отвори очи, погледна косо към Норвал, после напред към кремавите субтитри на филма на Бергман, които бързо се разтвориха в медно-червеникави редове от „Пинокио“, застъпващи се като покривни плочи. Намираше се в облепената си с тапети на бикове стая през 1973 година, облечен бе с любимата си пижама на палячовци и слушаше гласа на майка си:
В средата на арената се появи малкото магаренце Пинокио, празнично нагиздено от глава до пети. Имаше нови юзди от лъскава кожа с пиринчени токи и капси, а на ушите – две бели камелии; гривата му беше разделена на множество буклички, хванати с алени джувки; широк пояс в златно и сребърно опасваше тумбачето му, а в опашката му беше вплетен амарант…
Накрая, в двойна линия като разклонена река, лъкатушеща като писец на полиграф, дойдоха трепкащите сапфирени букви на най-обичаната от Ноел книга – „Приказки от хиляда и една нощ“.
Спряла тя в магазинчето за плодове и зеленчуци и купила оттам шамски ябълки, османски дюли и омански праскови, нилски краставици, египетски лимони и султански портокали, спряла и при аптекаря за тинктура от алепински жасмин и плод на мирта, масло от лайка и лавсония, кървавочервена анемония и цвят от нар, шипка и амарант…
Цитат №2
– Не… работа върху нещо за теб – измънка (Ноел, б.м.), докато рохкавите кристалчета започваха да се топят в устата му. – Лекарство за пристрастеността ти към секса.
Норвал повдигна вежда както заради бонбоните, така и заради забележката.
– Лекарство ли? Не трябва ли по-скоро да се опиташ да се заразиш? Кога за последно си се любил с жена? Или с момче, с коза, с каквото там ви възбужда вас, шотландците.
Цитат №3
Пешка, влюбена в царицата. Калай, влюбен в иридий.
Цитат №4
„МЕНСА? Сега вече наистина не говориш сериозно. Самопровъзгласил се клуб от чекиджии, на които не им стига акълът да бъдат членове. Събират се да играят скрабъл на чаша малцово мляко – Ноел е далеч от подобни идиотщини. Той е друга класа.“
Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
Comments are closed.