Той е на 17 години. Предстои му да завърши гимназия в родния си Троян. Обича да пътува. Обича да чете. Казва се Стойчо Младенов и стана истинска сензация на конкурса „Веселин Ханчев“ през 2013 г., превръщайки се в най-младия лауреат на наградата и един от малцината абсолютни дебютанти, които са печелили поетичния приз.
Когато започваме интервюто си във Facebook, слуша Майкъл Джексън. „Музиката ме успокоява и настройва творчески“, отговаря ми и допълва, че темите в музиката на Джако особено го вълнуват, особено онези за войната, експлоатацията на природата, страдащите хора.
Минаваме по същество.
– Каза ми, че обичаш да четеш. Какво?
– Чета от 3-4 години и всичко, до което съм се докосвал, ми е харесвало. Започнах с крими и трилъри, после малко класика, после поезия… Обичам да чета разнообразни книги, философски…
– Изброи някои от последните имена в поезията, които са те впечатлили.
– Йосип Ости, Тумас Транстрьомер, Влада Урошевич. Чарлс Буковски.
– А българската поезия, ти изброи само чужди поети?
– Харесвам Петър Чухов, Марин Бодаков и други съвременни млади поети, които са издали през последната една-две години стихосбирки.
– Кои например?
– Иван Ланджев, Димитър Манолов, Ясен Василев, Иво Рафаилов (той не е толкова млад).
(Обаче Иво Рафаилов е предишният най-млад лауреат на „Веселин Ханчев“ – през 1995 г. той печели наградата няколко месеца след като е навършил 18 години. Бел. Преслав)
– Да минем малко към „Ханчев“. Как се почувства като разбра, че печелиш?
– Първо шок, не можех да повярвам, после естествено – голяма радост.
– Как си обясняваш, че спечели наградата? Не е голяма тайна, че през годините повечето лауреати са участвали поне по 2-3 пъти в предишни издания на конкурса, не са непознати имена и т.н.?
– Затова бях толкова изненадан. Журито сподели, че всичките ми стихотворения са били на едно ниво и това ги впечатлило.
– Как избра стихотворенията, с които да участваш – сам, с помощ от някого?
– Избрах от това, което бях написал през лятото, а то не беше много… подбрах тези, които най-много ми харесват.
– Какво те вдъхновяваше през въпросното лято и как пишеше тогава?
– Преди всичко бях под влияние на това, което чета. За някои стихотворения се вдъхновявам от нещо преживяно, нещо, което съм видял, други просто си идват сами.
– Какво четеше тогава?
– Честно казано, не помня всичко, с паметта ме няма хич. Със сигурност тогава прочетох първия брой на НОП, както авторите, които споменах малко по-рано.
– Участвал ли си в други конкурси?
– Да, но без успех, още не бях намерил стила си.
– ОК, малко по-общо. Кога започна да пишеш?
– Преди около две години.
– Как направи стъпката от четенето към писането? Иначе казано – защо реши, че трябва да пишеш?
– Не съм го решавал, една вечер просто се случи… След това започнах да правя нови опити и да се опитвам да се развивам.
– Има ли история зад простото случване първата вечер?
– Не помня, честно. (Въпреки че аз съм в София, а той в Троян – сигурен, че в този момент се усмихва, бел. Пр.)
– Влиянието на кои автори виждаш у собственото си творчество?
– Вероятно на всички, които някога съм чел.
– И все пак, някой по-специално?
– Петър Чухов, Йосип Ости.
– Сега да попълним нещо като лексикон. Любима книга?
– Само една е трудно, но „Граф Монте Кристо“, „Анна Каренина“, „Чужденецът“.
– Книга, която си чел много пъти и никога няма да ти писне?
– Аз не препрочитам много книги, сега се сещам за „Път към висшето общество“ на Джон Брейн.
– Коя книга си чел и смяташ за крайно надценявана?
– Не съм чел такава.
– А коя от т.нар. класики никога не би зачел заради такива съмнения?
– Всъщност се сещам за „Одисей“ на Джойс, спрял съм на 150 страница и скоро няма да я довърша.
– И пак малко към „Веселин Ханчев“ – предполагам вече работиш по ръкописа си, ще използваш ли редактор?
– Да, редактор ми е Силвия Чолева.
– Докъде смяташ да я допуснеш в промяната на текстовете си и как всъщност си представяш работата с нея?
– Не съм сигурен, но засега съм склонен да се вслушвам в съвети, защото има много да уча.
– Т.е. няма да допуснеш директни редакции от нея, а ще променяш стиховете си сам според съветите ѝ?
– Точно така.
– Как смяташ, че ще се възприеме вече готовата стихосбирка?
– Нямам идея. (Тук вече се усмихва, макар и с емотикон, бел. Пр.)
– Добре де, тогава как се надяваш? Изобщо – как мислиш, че се приема съвременната българска поезия?
– Надявам се да се получи една добра първа книжка… О, за съвременната българска поезия… мисля, че има достатъчно и пишещи, и четящи хора, но със сигурност съвременната поезия не достига до всеки, хората имат други приоритети.
– В такъв случай до кого искаш да достигне твоята книга?
– Не съм мислил за това, но и не се интересувам толкова, не пиша, за да ме издават… Сега това не ме вълнува. Първо да я напиша, да се издаде, пък където трябва тя ще си достигне.
Тук някъде се усещам, че съм му отнел прекалено време и слагам край на тормоза. Разменяме няколко общи приказки, разбирам, че му предстоят матури и кандидатстване в университет и му желая успех.
Естествено, успехът е за писането, защото влизането в университет е лесната работа…
Ако ти харесват нещата в Литературата Днес, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
Comments are closed.