Повтори 30 пъти „прецакана жена“ и ето ти „Сонет 130“

Сонет 130 - Ганка Филиповска

ОК, ще започва ревюто за „Сонет 130“ малко непривично за себе си.

Един куп хора, чието литературно мнение ценя, си изплакаха очите по нея – това бяха Мила и Габи в „Аз чета“, Книгозавъра, за капак и „Книголандия“, който почти и мен разрида с прочувствения си текст. Какво да правя, захванах Ганка Филиповска и я започнах със силен ентусиазъм. Така и не ме грабна обаче, до самия си край.

Това ревю не е напълно представително за мнението ми – то е подчертано негативно и безсърдечно и изброява всички недостатъци на „Сонет 130“, които според мен съществуват в книгата. Онова, което може би ми е допаднало – запазвам за себе си.

Ако искате добро мнение, прескочете до края на този текст.

Сборникът съдържа 30 разказа и, честно казано, аз видях в почти всички от тях различен нюанс на едно и също. В различните истории просто няма разнообразие. Да кажем, че Ганка Филиповска има чудесна история, която вместо да претвори в помитащ и депресиращ роман е унищожила и разкъсала в 30 парчета.

Среща се все пак тук-там по някой оригинален образ –парализиран мъж, син убиец или прописващ заради любовта поет. Забележете – и тримата са мъже, а в (и зад) техните животи и съдби стоят жена и жени и отново се припокрива общият тон на сборника и присъствието на Жената на Ганка Филиповска.

Жената на Ганка Филиповска почти винаги е висшистка инженер, българска филология или химик. Жената на Ганка Филиповска обича древна литература и разходки сред природата. Жената на Ганка Филиповска винаги е онеправдана – тя е с празен джоб, но богата душа (смятате изказването ми за клише? не сте виждали „Сонет 130“). Жената на Ганка Филиповска винаги е несправедливо прецакана от някой мъж. Жената на Ганка Филиповска дори ползва едни и същи имена – за бога, в сборника имаше дори случай на два поредни разказа, в които героинята се казва Ирина.

Не ме разбирайте подгрешно – женските образи са различни, имат различни коси например, носят що-годе своите индивидуалности, а някои дори (макар и рядко) успяват да изненадат. Зад почти всеки от тях обаче прозира тази Жена, а това дотяга никак немалко. Положението не се спасява и от Другите Жени – те са наконтени, зли, неразочаровани и изпиват ума и отнемат мъжа на Жената на Ганка Филиповска.

Затова и са интересни мъжките персонажи – е, те доста честа са или гадни изневеряващи копелета, или идеализирани младоци, или някой от двамата, който под въздействието на Жената се превръща в другия. Но пък пускат светъл лъч на разнообразие.

(Има например разказ, в който повествователят е селянин, който псува, иска да ебе и да бие жена си и тази история, с начина си написване – наистина перфектен изказ – имаше огромен потенциал да ме грабне, ако към края мъжът не се беше разридал, не беше съжалил, че бие жена си и не бях осъзнал, че отново Ганка Филиповска се опитва да ми наложи тона си.)

Просто съм чел прекалено много сълзливи мелодраматични разкази за селото и „сивотата на града“.

В началото на четенето „Сонет 130“ много ми напомняше на „Има ли кой да ви обича“ или „Любовта на 35-годишната жена“ на Калин Терзийски – подобен сълзлив битов мелодраматизъм тегне и там, но богатството на сюжети и образи е несравнимо.

Стилът на Ганка Филиповска също не ми се понрави достатъчно – може и според Радостина Ангелова от задната корица сборникът да е „концентрат от отлично боравене с думите и запомнящи се образи“, но за мен е по-скоро един прилично написан, дори добре написан текст, който тук-там е раздиран от умопомрачителни клишета.

Имам силна непоносимост към лигавщини, особено ако съм се сблъсквал с аналогични фигури в миналото. Затова въпреки че първите пъти, които прочитах такива, тръсвах главата и си казвах: „Какво пък?“, в един момент започнах да изваждам потресаващите т.нар. метафори.

Привеждам няколко бързи примера, колкото да не съм голословен.

И наслуки обаче да отворите книгата, ще попаднете на такива.

„Любовта им била жарка и изпепеляваща като пустинята.“ („Зеленооката Мария“)

„… да намокри лицето ѝ с щастливите ручеи на очите си“ („Мащерка“)

„Сменяше рязко настроенията си, но тъгата ѝ траеше колкото юлски дъжд“ – за героиня на име Юлия („Сонет 130“)

 „И миг преди Златка да излезе от водата и да си облече дрехите, гърдите ѝ се разпукаха като памукова кутийка и душата ѝ излетя, защото този свят е за всичко друго, но не и за бели души.“ („Бялата Златка“)

Харесва ли ви този начин на изказ? Ако отговорът ви е утвърдителен, забравете цялото ми ревю и прочетете тези по-долу.

Книголандия („Да пълниш кладенци със сълзи“)

„Дебютът на Ганка Филиповска е бляскав, но с онзи приглушен блясък на старо злато – като древна, очукана от вековете чаша, давила мъката на мнозина.“

Книгозавър („Разкази изпълзели от утробата на живота“)

„Не знам откъде е намерила сили за такива чудовищни разкази, но „Сонет 130″ се вкопчва в съзнанието ти и дърпа да извади оттам всичката мъка, от която си се молел да се спасиш, пречупва те и те пита: „Имаш ли душа?“

Мила Ташева в „Аз чета“ („Сонет 130″ – да погледнеш към живота си трезво“)

„Ганка Филиповска има невероятно око за житейски истории, за механизмите на битието. И успява да превърне личните трагедии в спираща дъха литература.“

Габриела Кожухарова в „Аз чета“ („Сонет 130″ – тъжните страници на живота“)

„Живееш, мислиш, че най-хубавото тепърва ти предстои, верен си на принципа „всяко зло за добро“ и изведнъж започваш да четеш тези истории за нещастието и в теб се промъква зловещото подозрение, че може би нищо хубаво не ти предстои и че всъщност всяко зло повлича след себе си още десет други злини.“

Изгубени в прехода (Лъжи, смърт, самота и лудост в ,,Сонет 130“ на Ганка Филиповска)

„Сонет 130“ съдържа едни от най-песимистичните разкази, които някога ще прочетете. Лъжи, смърт, самота, лудост и изневяра се обличат в лицата на приятелите ни, на семейството ни, на познатите ни, за да ни подшушнат, че всичко може да се обърка, ако му позволим.

Comments

  1. Иван Богданов says:

    Поздравления. Ганка разплаква от много години лелките в Хулите, но така и не успя да качи ниво, което да става за издаване.

  2. Ангелина Александрова says:

    Прочетох разказите, почувствах се все едно осемдесет и шеста не си е тръгнала. Замислих се дали дефектът не е в мен, после реших,че това не си струва мисленето.

  3. Trayana says:

    :grin:
    Нетърпимостта ти към сълзливия драматизъм и ирония са причините да чета ревютата в тоя блог. Благодаря за откровеноста. Винаги се радвам да прочета контрамнения.

  4. Инспектор Стрезов says:

    Ах! Ще се разплача от коментара на г-н Богданов меродавната мярка за ниво. Сега разбрах защо книгата я издава Жанет 45, а не Буквите.

    Както и да е. Сега към автора г-н Ганев:

    Констатацията “Сборникът съдържа 30 разказа и, честно казано, аз видях в почти всички от тях различен нюанс на едно и също. В различните истории просто няма разнообразие. Да кажем, че Ганка Филиповска има чудесна история, която вместо да претвори в помитащ и депресиращ роман е унищожила и разкъсала в 30 парчета.” е може би най-точното и кратко описание/коментар/рецензия на книгата.
    Трябвало е да се ограничите до него. Всяка следваща дума е в повече и създава, а към края – бетонира, впечатлението за някакво лично отношение (може би на автор със засегнато честолюбие – не зная). Аз също имам непоносимост към сълзливите мелодраматични лигавщини, но интересно защо не ги забелязах в тази книга. Вмъкването на тази тема, като основен предмет на критиката само потвърждава предположението за предубеденост.

  5. stefan says:

    Браво за рецензията. Колкото и странно да се струва на някои, за истинска отрицателна критика на българско издание се иска смелост. Пишат се предимно положителни или от типа “въпреки някои слабости…”. Бих искал тук да прочета едно мнение за “Майките”, за мен едно рядко дебилно писание, което бях подведен да прочета заради десетките хвалебствия.

  6. […]    Не можах да осъзная напълно случващото се в тези разкази. Не успях да бъда съпричастен към скърбите и неволите на героите. Не го поисках. Не го поисках, защото щях да пропадна в тъмнината на вечната нощ, покосила мъже и жени, непознати за мен, но странно близки. Представих си как мъката и чернотата на живота кръжат като призраци от друга реалност над Ганка Филиповска, докато тя извайва в черни краски ад на земята. Аз не четях, а сънувах. Кошмари.      Тези разкази са безутешни, невероятно безутешни; героите в тях са захвърлени на бунището на историята, защото не са победители. Те ще бъдат забравени и заместени от други страдалци. След всеки следващ разказ лентата се превърта към началото и жестоките кадри се повтарят, сякаш мъчението продължава безкрайно.    Те са мълчанието, което се стоварва върху нас щом ги видим на улицата: безформени тела, направени сякаш от восък, който се стича надолу от тъжното лице; мрачни очи, гледащи света изпод последната коричка хляб. Те са изгубените за света – покосени от страшна болест или несподелена любов, превзети от лудостта, която не разбираме.    Разказите на Ганка Филиповска са изпълнени със стряскащ реализъм. Невъзможно е да не пролееш сълзите на отчаянието, докато четеш. Мъка и само мъка.    Разходете се по улиците, качете се на на няколко автобуса или преминете през подлез. Спрете, вижте, послушайте…    Нямам сили да пиша повече. Оценка от мен: 4.4 / 5 Други ревюта: Книголандия Аз чета Аз чета (второ) Книгозавър Под моста bookcompass Литературата днес […]