Признавам, за пръв път бях чул името Джон Гордън малко преди да ми попадне „най-вдъхновяващата“ книга, която е писал досега (според личния му сайт). Традиционно избягвам да чета текстовете на задните корици на книгата, но този път неизвестността ме накара все пак бегло да прескоча по редовете… И още първият ме хвърли в тъча – „Защо нямам мотивация?“, после – „Накъде отива животът ми?“ и, разбира се – „Какво трябва да се промени“. Казах си, няма шанс да чета това подобие на Паулу Коелю и останалата self-help бумащина по книжарниците, но по някаква причина (разболях се и чисто физически „Семенцето“ ми беше на ръка разстояние) я зачетох и взех, че я прочетох за има-няма два часа с кратките прекъсвания.
Много съм разтроен. Първо, не чета подобна „помощна“ литература (ако това изобщо се брои за литература, но нека да го приемем така за настоящите нужди) и не мога да преценя качеството ѝ на фона на сходните ѝ книги. Второ, заглавието „Семенцето“ (The Seed) звучи ужасно. Съзнавам, че буквалното „Семето“ идва доста двусмислено, но „Семенцето“ е отвратително, наистина. Освен това в самия текст се повтаря постоянно – няма нито един синоним на това семенце, а и не съм сигурен какво е накарало преводача (Марин Загорчев) да реши, че в българския по подобие на английския повторенията са на особена почит. И трето – това е притча, а притчите като жанр от Библията насам не могат да кажат нищо ново.
Вероятно сте забелязали – от трите неща, които откроих, няма нито едно позитивно. Като се замисля, мога да избистря и още негативи – към превода (може би щеше да е уместно понякога името на героя, Джош, да се замества с „той“ например, въпреки че, да, знам, в библейските притчи не правят така), към героите (що годе двама герои, един от които е куче), към епизодичните персонажи, които са като детска рисунка с два пастела, към диалозите – нелепи размени на наивни реплики от типа на „Хм, не се бях замислял за музиката по този начин“ или „Да, напълно си прав“, „Удивителна история“ (ОК, допускам, че някой някъде може и да говори по този начин, обаче звучи реалистично като Хари Потър със светлинен меч).
Тези неща вероятно са обясними от автора с твърдението, че на практика това е „бизнес-притча“, а в притчите всичко е кратко, просто и алегорично. Тук обаче е само кратко и просто – алегориите са заменени от пространно изписване на изводите в прав текст. Дори да приемем, че има и няколко силни епизода в действието на „Семенцето“, то непосредствено след тях следва и обосновката на мислите и чувствата на героя – въпреки че те вероятно вече са ясни и на нощната лампа до четящия.
Искрено вярвам обаче, че книгата-чието-име-не-бива-да-се-споменава със сигурност може да помогне да определен тип хора – да кажем мениджъри със закостеняло мислене, офисни служители, които по цял ден джиткат пасиански на компютъра, или конвейрни работници например.
Все едно – никой не обича поученията пък дори и да са маскирани като формула за грандиозен бизнес-успех. Сори, Гордън, не харесвам „Семенцето“, но пък от друга страна ти правиш по няколко милиона долара повече от мен годишно. Явно и двамата сме доволни.
Comments are closed.