На книга не съм се смял толкова от четенето на Момчил Николов насам. Дори малко ме беше срам да чета „Пълен напред, Джийвс!“ в автобуса, защото от време на време се разсмивах и хората наоколо ме гледаха все едно падам отнякъде. Честно казано обаче първата ми среща (да, знам, че е огромен пропуск) с Удхаус ме остави адски доволен и с голямо желание ще си намеря и други негови книги.
“Пълен напред, Джийвс!” е едно страхотно пътешествие в абсурдния свят на изисканите английски традиции и етикет. Повествованието се води от Бъртрам Устър, млад джентълмен с прекомерно високо самочувствие и с един-единствен проблем, който приема навътре – ползва се с доста по-малко интелектуален авторитет от възрастния си иконом Джийвс – известен сред познатите и приятелите на Бъртрам като “умът в дома на Устър”.
Когато обаче Бъртрам решава да поеме едно и нищо и никакво любовно запитване на свой приятел към Джийвс, нещата започват да се объркват едно по едно. И докато Устър целенасочено държи иконома си настрана от забърканата каша, самият Джийвс сам гледа да не се меси и чака да бъде потърсена неоценимата му помощ.
В течението на романа неприятностите следват една след друга – читателят трудно може да предположи как е възможно един човек да причини толкова много верижни проблеми и да започне да съсипва всеки член и гост на едно семейство само когато се опитва да помогне. Е, възможно е и то по начин, който със сигурност ще ви разсмее от сърце. Да не говорим пък за диалозите, които са просто уникални и лично за мен ще останат еталон за добри разговори в художествена проза.
Накрая мисля да направя едно малко радикално заключение, което все пак ми се струва уместно – както “Одисей” на Джойс е едно задържително самоизтезание за всеки привърженик на литературата, така и Удхаус е абсолютно необходимо четиво за читателите с поне малко чувство за хумор.
Comments are closed.