С новата си книга Радослав Парушев явно се сдружава с именития си колега (и отдавна мъртъв, поне според хронологията, която е прието да ползваме) Достоевски. Страшно ми се ще в момента да споделя всичките си впечатления от Project DOSTOEVSKI, но етиката не ми позволява, защото текстът ми ще е пълен със спойлери и ще разваля удоволствието на всеки, който още не се е докоснал до новия роман на Радослав Парушев.
И как да се е докоснал де, като книгата излезе преди има-няма четири дни. Ако не и по-малко… Официалното й представяне е в сряда (20 май) в Университетски театър Алма Алтер. Часът е 19. Сигурен съм, че ще е супер. Но да се върна на книгата…
Според романовата задна корица, чийто текст е написан от Йордан Ефтимов, Радо Парушев „в един привидно лежерен стил (…) ни поднася своята най-сериозна и зряла творба”. Не че искам да звуча гадно, но на фона на „никоганебъдинещастен” и „Project GigaMono” не е много сложно да звучиш сериозно. Всъщност то и това им е плюсът – адски са неглиже и са просто суперяки за четене. „Преследване” ми е на масичката, това е следващата книга, която ще хвана. Но да се върна на Достоевски и рецензията на гърба.
Романът е поставен редом до майсторски написани дистопии като „12 маймуни” (Тери Гилиъм), „Истинска история” (Лукиан) и „Чапаев и пустота” (Пелевин). И книгата, „тази черна комедия”, „може да докара до самоубийство дори обръгнали циници”.
За обръгналите циници не знам, нито ми е съвсем ясно как Радо Парушев ще докара някого до самоубийство, обаче книгата е наистина страхотна. Стилът, както подобава на автора, е убийствен (хващате ли връзката със самоубийството от предното изречение), на места се хилих като идиотче, а умишления прекален плеоназъм в текста е зашеметяващо добра пародия на онзи тип автори, които парадират с елитарност.
Романът Project DOSTOEVSKI е освен това и една много фина и изискана гавра с фантастиката. Добре де, не е фина и изискана, но определено е на високо ниво. Също така Парушев просто си играе с читателя като му пуска разни от т.нар. deus ex machina, които заедно с вътрешния диалог в текста (малко шизофренично изглежда, поне до един момент), създават впечатлението за абсолютен непукизъм – все едно писателят си казва „дееба, кво да му мисля, я така колко добре си звучи” и брилянтно иронизира хилядите книги, в които ясно прозира съшития с бели конци нагласен изход от заплетена ситуация.
За стила – казах. Перфектен. Препратките към всякакви литературни и философски казуси са много елегантни и много ме радва фактът, че са поднесени с необходимата доза подигравка, за да не звучат претенциозно.
Краен извод – това е книга за всеки. Човек може да си я чете ей така, в кенефа, само за удоволствието от забавните лафчета, но в нея може да открие и доста по-дълбоки неща, стига само да се позамисли. Вярно, че в един момент се прекалява с философските размишления, но все пак това си е целенасочено. Та, както и да е, да не словоблудствам повече.
Project DOSTOEVSKI е невероятна книга. Ако Момчил Николов вече не ми беше любим български съвременен писател, това определено щеше да е Радослав Парушев. Въпреки че, сега като се замисля, двамата доста сериозно си оспорват първенството в литературните ми предпочитания…
И така – препоръчвам Project DOSTOEVSKI. Дано да се видим на представянето – сряда (20 май), 19 часа в Университетски театър Алма Алтер.
Comments are closed.