„Доброжелателните” започва от една снимка, открита от Джонатан Лител през 1989. Става дума за фотос на партизанката Зоя Космодемянская (Зо́я Анато́льевна Космодемья́нская), която през 1941 е заловена от нацистите и убита чрез обесване. Лител разказва, че тази снимка го е провокирала да започне работа по мащабен роман (почти убеден съм, че става дума за ето това), което и става.
Двайсет години по-късно и в България (а във Франция – през 2006) се появява „Доброжелателните” – епос, който впечатлява не само с обема си (814 страници, с дребен шрифт и мънички полета по страниците), но и с провокативността си. Работата по самия роман продължава пет години (2001-2006) – преди това обаче Лител посещава повечето от местата, за които говори в книгата от името на Максимилиан Ауе (измислен офицер от СС, който има редица реални прототипи), и изчита над 200 студии и трудове за нацистка Германия, Втората световна война, Източния фронт, еврейския геноцид и т.н.
„Доброжелателните” е първата книга на френски на Джонатан Лител (първата му като цяло е кибърпънк романче, което и самият той описва като боклук) и за нея той получава двете най-престижни литературни награди в страната. Романът е наречен „литературен подвиг”, „шедьовър”, „паметник на съвременната литература”, „гениална творба”, „сатанински умна книга”, сравнена е с творчеството на Томас Ман (добре де, тези неща ги прочетох на задната корица).
Главната цел на Лител е проста: фокусът е върху мисленето и психологията на екзекутора и върху произхода на масовото убийство; търси се начинът, по който може да се вземе решението, довеждащо (или пък не) до геноцид.
Любимците ми от The Daily Beast поставят „Доброжелателните” редом до световни шедьоври като „Моби Дик”, „Тъй рече Заратустра” и „Престъпление и наказание”. Лично аз тълкувам това като признание за революционността на книгата, която очевидно не е просто роман и със сигурност не е леко четиво за плажа. Всъщност примерите на изданието не са случайно – Лител сам заявява, че силно е искал да напише „Велик европейски роман, Моби-дикът на нацистка Германия, Престъплението и наказанието на Холокоста”. Амбициозно.
Един интересен факт: по типичен френски маниер Лител избягва да дава почивки на читателите – книгата не е разделена на глави, а само на огромни части и сравнително рядко се появяват пространства между редовете, които да дадат почивка на читателя (тук учителят е Самюел Бекет с романа (?) „Неназовимото”, където няма нито един нов параграф).
Представям ви сега едно читателско мнение за „Доброжелателните”. То е на Стефан Ганев и е далеч по-експресивно от това, което аз казах до тук. След това вижте заключителните ми думи и коментирайте това Явление.
Трудна за четене книга. Отне ми повече от месец, но всеки път когато посягах към нея, спомените от прочетеното нахлуваха в главата ми.
Тази книга (по-скоро художествена, отколкото мемоарна), ме накара да се замисля за ценностите на живота, които изповядваме и пазим.
Като изключителен германофил и доктор главният герой и разказвач в романа Ауе е изповядвал ценности – тези на Третия райх. Спазвал ги е защото е бил възпитаван и убеден в тях. Бил е научен и да ги пази ревностно. Много от фантазиите на доктор Ауе по различни поводи и случки показват задълбочените познания на Джонатан Лител за човешката психология.
Няма как да знаем дали прототипите на главния герой са разсъждавали точно така, но пък авторът ни показва умението си задълбочено да представя чувства и емоции с богат език, които в повечето случаи звучат реалистично. Дали обаче Джонатан Лител е разсъждавал вместо доктор Ауе (и всички онези реални личности, върху които Ауе е базиран) или просто авторът разсъждава така? Отговорът трябва да си даде самият читател.
Разбира се, поглеждайки написаното цялостно, човек не може да не се изуми от зверствата извършвани от „арийците”, но и авторът не се опитва да прикрива и оневинява случилите се събития. Написани (а вероятно и исторически верни) събитията ни карат да се замислим за същността на човешката природа, за подбудите, които ни карат да живеем по този начин, за стойността на човешкия живот.
„Доброжелателните” е книга за широко скроени и „инакомислещи” читатели, искащи да научат и друга гледна точка за еврейския геноцид.
(Ако и вие искате повече хора да прочетат мнението ви за някоя книга, пишете ми!)
Някои критици смятат, че силата и внушенията на „Доброжелателните” могат да разстоят историческите възприятия по темата на бъдните поколения. Други го наричат „военно порно”. Йордан Ефтимов, на когото е единственото що-годе свястно ревю на романа на български, смята, че с „Доброжелателните” Лител е постигнат нещо много специално – накарал е читателите да прочетат огромна тухла без да си дадат почивка – нещо, с което легендите на модернизма Джойс и Пруст не са се справили.
В крайна сметка думите са излишни, когато числата говорят – само в Европа са продадени повече от един милион екземпляра от романа. „Доброжелателните” вече има и един куп награди, сред които и един значим анти-приз – „отличието” за най-лоша секс-сцена в роман за 2009. Понеже не мога да открия точен цитат от българския превод, преразказвам за какъв пасаж става дума: колегите от Literary Review забелязват като най-ужасни сексуални сцени сравнението на оргазъм със счупването на черупката на твърдосварено яйце с лъжичка и описанието на доктор Ауе на вагина – глава на Горгона Медуза… неподвижен циклоп, чието единствено око никога не мига.
Финално: невероятен превод на Георги Ангелов. Заслужава много повече, отколкото е получил за работата си (и не говоря само за пари).
Книгата е на издателство “Колибри” и съответно на сайта им може да се види откъс от романа.
Post Factum: Христо от Книголандия прави страхотна анотация на книгата – препоръчвам ви я горещо!
Comments are closed.