Джек Лондон – „Белия зъб”

Белия зъб - Джек Лондон

Има някои вечни книги. Те не са шедьоври в стилистично изражение, не са блестящи психологически изследвания, нито са книги, които изследователите разглеждат с пуфтене и пишат аналитични томове, чийто обем многократно надхвърля този на самите произведения. Не, не става дума за тези творби, а за вечните детско-юношески книги – онези, с които всички ние сме израснали, препрочитали сме много пъти и сме се възхищавали на изключителните неща, които те са ни дали. Астрид Линдгрен, Алън Милн, Луис Карол, Шарл Перо, Джани Родари, пък дори и Жул Верн… Тези, а и много други, са авторите на детско-юношеската класика, която всеки от нас познава и обича, която ни е отворила вратите на литературата и ни е подканила да минем през тях.

След като с колегите от Книголандия и Аз чета започнахме инициативата “Напред към детството” една от любимите ми книги въобще, която съм чел повече пъти от всяка друга. Става дума за “Белия зъб” на Джек Лондон – романът, който при всяко разлистване ме грабва от първата до последната страница. Романът, който ми показа пътя от детските занимателни игри към изкуството на четенето. Много чаках момента, в който да излея всичко, което имам да кажа за “Белия зъб”, а ето че сега не зная откъде да започна.

Това е книга преди всичко за доброто.

Диво и питомно, мирно и войнско, природа и град тук се преплитат в неделима цялост и посочват пътя на доброто. Това е историята на едно животно, не съвсем вълк, но и не съвсем куче, което преминава през всякакви премеждия, каляващи душата му и вледеняващи сърцето му, превръщащи го в безмилостна и жестока машина за лов и битки между кучета.

Попадайки във вечно негостоприемната среда на дивата природа, бивайки непрестанно нападан, нараняван и измъчван, Белия зъб калява своята воля, но и прикрива дълбоко в себе си доброто и питомното, губи функцията си на най-добър приятел на човека и

става звяр, търсещ единствено начин за преживяване ден след ден.

Тук е най-важното, което Джек Лондон успява безпогрешно да внуши – Белия зъб не е безвъзвратно зъл, апатичен и потиснат, той може да стане привързано към стопанина си, послушно, но и свободно животно, стига само да получи заслужената доза любов и обич.

Всъщност не смятам, че е редно и справедливо тук, в един кратък материал, посветен на възхвалата на вечен роман, да прекалявам с литературния анализ и търсенето на нравствените учения, които се предават към читателя. Това дори би било глупаво. Единственото нещо, което трябва да направите, е да си намерите “Белия зъб” и да побързате да го препрочетете. Защото не е лъжа, че той дава по нещо ново с всеки следващ прочит!

Comments

  1. Baby says:

    Абсолютно една от най-любимите ми книги на всички времена! А Джек ми е толкова на сърце, че нямам думи, с които да го опиша, а съм добра в това! >> Не е вярно не само за “Белия зъб”, но и за други от този “кюп”, че не са… да не Ви повтарям. А за “изследователите” – толкова по-зле за тях /по-голям срам/, което говори точно какви “изследователи” са.

  2. Baby says:

    Нещо не ми излезе част от коментара… :-?!
    Точно преди “>>”, трябва да има: “А с това хич няма да се съглася:
    “Те не са шедьоври в стилистично изражение, не са блестящи психологически изследвания, нито са книги, които изследователите разглеждат с пуфтене и пишат аналитични томове, чийто обем многократно надхвърля този на самите произведения.”

  3. Стоян says:

    И аз не мога да се съглася, че “Белия зъб” и другите т.нар. детско-юношески романи на Джек Лондон (че и на Астрид Линдгрен) не са шедьоври. Напротив, те са толкова изпипани, че грабват така капризните си млади читатели от пръв прочит, а децата съвсем не четат каквото и да е.

    И на мен това ми е една от най-любимите книги. Дотолкова лична я чувствам, че съм я препоръчвал да изключително малко хора. Все едно не искам да рискувам да не се хареса някому.:)

  4. tania says:

    iakoe 😀 🙂 😀 yra