Ой, ой, ой! Завърших ревю за любима книга, което години наред не смеех да започна!

Нека ви разкажа какво точно се случи. Преди години, може би 7-8, прочетох сборника „Алилуя“ на Виктор Пасков и се влюбих безусловно. Оттогава все го отварям, чета си части от него и примирам от възхищение. През 2007 г. завърших гимназия с дипломна работа за Виктор Пасков, 2-3 години по-късно изнесох нещо като доклад върху част от творчеството му на една литературоведска конференция.

През това време бях чел „Балада за Георг Хених“ от кора до кора два пъти – а сигурно десетки пъти съм я разгръщал и зачитал просто така, да си припомня. След като преди по-малко от месец „Студентът по хармония“ ме отнесе, нямаше как да не се върна към „Балада“-та. Минах през чудовищно великия „Ти, който си на небето“, а след това се оставих и на самата повест да се стовари върху ми.

И о, триста богове, тази книга е най-нежното, най-хармонично и най-трогателно нещо, излизало изпод перото на българин!

Read more »

Ако една книга не може да ме убеди, че героите ѝ са истински хора, тя не струва –

винаги съм го казвал. Нищо не може да компенсира слабите и повърхностни персонажи – нито убийствен сюжет, нито съвършено оформление, нито перфектен стил на писане.

Джоан Роулинг притежава това – герои от плът и кръв. Четеш „Вакантен пост“, на всяка страница изскачат нови и нови хора, на които започваш да симпатираш, да се дразниш, да понамразваш. Аз самият дори се хващах, че страдам за част от персонажите сякаш тяхното нещастие пряко ще ми навреди.

Като особен плюс отчитам факта, че на практика няма лоши герои –

няма такива, които просто да намразиш и заклеймиш. Разбира се, срещат се доста антипатични хора, но а-ха да понечиш да ги зачеркнеш с „Ей, ти си боклук!“ ти хрумва, че такива неща всъщност правят, чувстват и усещат нормалните хора (да, и ти си от тях, примиряваш се в един момент).

Read more »

краят на въжето е въже за връщане

„Любовта като цирков номер”

Никола Петров

Когато „Въжеиграч” се появи, поне няколко пъти чух, че това е най-добрата стихосбирка, която е излизала в последните две години. След като я прочетох, разбрах от какво произтичат позитивните отзиви. Това е дебютната стихосбирка на Никола Петров. Но тя е специална не заради това, а защото е от друго време, защото не е очаквано от автор, който издава първа стихосбирка, да демонстрира такава сигурност чрез стиховете си.

Текстовете не се надуват с популярната за съвременната литература циничност (прости ми, Преславе), нито в тях може да се открие следа от вулгарно доказателство за „смелост” на автора. Мисля, че не е редно да сравнявам „Въжеиграч” с какъвто и да е друг пример от българската литература в последните години – най-малкото, защото текстовете звучат като писани в друго време с други правила.

Read more »