Смъртта е череша, която зрее без нас

„Физика на тъгата”

„Една особена смес от легенда и биография, нагласявана в хода на дълги повтаряния по панаирите. История, в която времената се догонват и преплитат. Някои събития се случват сега, други в далечното и незапомено минало. Пространствата също се объркват, дворци и мазета, критски царе и тукашни овчари строят лабиринта на тази история за момчето Минотавър, докато се изгубиш в нея”. Така още в първите страници на „Физика на тъгата”, още в първия разказ за емпатията, Георги Господинов заявява какво може се открие в следващите страници на книгата.

През декември „Физика на тъгата” се появи на пазара и за по-малко от месец стана най-продаваната книга в софийските книжарници.

Кутия за спомени, в която всеки предмет символизира епоха, всяко събитие води все по-навътре в лабиринта от усещания, а Минотавърът, изгубен, търси майка си.

По следите на този получовек-полубик,  на звуците от лудницата, през мазета и просторни хотелски стаи и закупени истории – така се движи текстът. Част от разказите са абстрактни разсъждения, а другите – напълно конкретни спомени от социализма, от срещи с хора, от детството и улиците на родния град.

Книгата започва с цитати от реални и въображаеми автори. Самата тя съчетава непрекъснато измисленото и реалното. От време на време изниква и образът на Гаустин – име, известно вече от творчеството на Господинов (“Писма до Гаустин”).

След пролога, в който героят е сбор от раждания и смърти на хора, животни и растения, започва историята за „магесника”. Още самото начало на книгата започва преплитането на истина и сънища, в които един живот е видян от друг ъгъл. Оттам нататък всичко е на ръба да бъде истина. Или е нещо, което всеки някога е преживял. Например въпросът „Как си?” и всичките му възможни отговори от „Не съм” до „Тъпея”.

Дали емпатията има възраст? След колко години спираш да усещаш света около себе си?  

Въображаеми разговори с въображаеми опоненти. Всяка история потъва в следващата. Сякаш Ариадна е подарила кълбо от прежда, което трябва да те изведе на прав път в лабиринта от собжствените ти мисли. Целта тук не е убийството на Минотавъра, напротив – за него се провежда специално съдебно дело, което се превръща съдебен процес за едно изоставяне. Целта тук е извървяването на целия път на личната история, на националната история, на човешката история. Между човекоядеца вегетарианец и квантите на остаряването се появяват берачите на лайка, двамата с (не)верните жени и шофьора Маламко в май-щастливия му ден.

От време на време Господинов оставя „Място за спиране”, на което да подаде нишката на читателя. Всъщност няма особено значение, когато Бог е фотон, а след пчелите ще изчезнем и ние, забравили миналото си, излизайки за работа.

Книгата е пълна със списъци – на нетрайното, на съдържания на кутии, на вещите на новобранец, на пусти в 3 следобед градове, с космически капсули и снимки.

Сякаш това не е художетсвен текст, а разказ между приятели, които не са се виждали от години и вместо да отворят Фейсбук, си говорят с думи и снимки.

А и такива приятели има във „Физика на тъгата”. Непрекъснато образи от други текстове на Георги Господинов се вмъкват в страниците с имена, с истории, дори със снимки. Почти истинските заглавия от пресата, истинските събития, падането на тоталитарния режим, новото начало, новите страхове и ограничения. Всичко това е последствие от незабравено детство, в което мазетата са дом и всеки нов ден е път към откриването на доброто у Минотавъра, който е просто изоставено хлапе, като всички нас.

Георги Господинов (44 г.) е един от най-превежданите български автори след 1989 г. Автор е на “Лапидариум” (1992), “Черешата на един народ” (1996, 1998, 2003), “Писма до Гаустин” (2003) и “Балади и разпади” (2007). Съавтор е на две книги-мистификации “Българска христоматия” (1995) и “Българска антология” (1998). Романът му “Естествен роман” (седем издания на български) е публикуван на 17 езика.

Сборникът с разкази “И други истории” (2001) излиза във Франция, САЩ, Чехия, Македония, Австрия, Италия. Американското издание на книгата е номинирано за наградата „Франк О’Конър”. Пише сценарии за късометражни филми, последният от които „Омлет” (реж. Н. Косева) е отличен от журито на кинофестивала Sundance 2009.

Като драмамтург е създал пиесата “D.J.”, която печели Годишната награда “Икар” за най-добър български драматургичен текст (2004) и е поставяна в Австрия и Франция.  “Апокалипсисът идва в 6 вечерта” (2010) печели Аскеер за най-добър драматургичен текст и е избрана за международния театрален фестивал в Манхатън, Ню Йорк – “hotINK at the Lark”. Автор е и на трагикомикса “Вечната муха заедно с Никола Торомано.

А тук – ревюто на „Невидимите кризи“ на Георги Господинов!

„Hash Oil” на Момчил Николов се оказа един от първите представители на съвременната българска литература, които съм чел. Практически „Hash Oil” се оказа в ръцете ми като наследник на „Горният етаж” – романчето на Момчил Николов, в което така се влюбих, че и досега ми е от любимите книги, препоръчвам го на всеки, имам към момента 2 или 3 бройки в себе си и около 4-5, раздадени на приятели „наем”, и което със сигурност в Литературата Днес никога няма да бъде представено в самостоятелен текст, а в най-добрия случай ще се радва на някое и друго дълго и ентусиазирано изречение във възхвала на величието му.

Връщам се на „Hash Oil” – по ред на написването предшества „Горният етаж” с около година, което веднага личи по качеството. Честно казано, творчеството на Момчил Николов е толкова типичен пример за градивност, че няма накъде повече – нещата му стават все по-добри, по-изчистени, по-стилни и т.н.

Че „Hash Oil” не може да стъпи и на прегънатото крайче на някоя страница от „Горният етаж” е пределно ясно. И въпреки това е една прекрасна история – непретенциозна, лишена от елитарно напъване, кратка и ясна и най-важното – убийствено забавна. Вярно, хуморът е груб, циничен, говори се много за наркотици, секс, курви, алкохол, проповядват се т.нар. пороци, нещо като съкратен практически наръчник с онези неща, които майките ни винаги са казвали да не правим и до които все пак опираме в един момент.

Земни герои, реални истории, каквито може да се случат примерно утре в Билкова (according to Радослав Парушев) или в някой люлински апартамент, леко повествование и малък брой страници. Четиво за хола по време на скучен мач, за спалнята преди да заспиш, за спалнята след като се събудиш, за тоалетната, за кухнята, докато въртиш неделни палачинки…

Но… имам една забележка към новото издание, това на CIELA – момчета и момичета, безумно е изданието да е описано като „първо”, след като очевидно не е. Изданието е второ и ще си остане второ във всички анали на българското книгоиздаване. Полиграфията ви обаче я бива. И е евтина – само десет лева (половин каса бира, две средни макменюта, два екземпляра на „Горният етаж” от Български книжици (just sayin’), един нискоразреден GSM с двугодишен договор с някоя от гнусните мобилни компании).

Прочетох „На плажа Чезъл” преди около месец и половина и може би спомените ми за детайла са леко поизбледнели. Това обаче не ми пречи абсолютно с ръка на сърцето да препоръчвам романа на Иън Макюън на всеки, който ме пита „Какво да чета?”

Впечатляващото при Макюън, което се вижда и в „Изкупление”, и в „Събота” е дълбокият психологизъм, който сякаш идва просто ей така. Уж разказът си тече лековато, не се случва нищо, а се оказва, че в крайна сметка някакси си се оказал в главите на героите – в случая двама влюбени в часовете след сватбата им.

Той, малко недодялан, много интелигентен и девствен младеж. Тя, убедена в миналото му на опитен плейбой, влюбена до полуда, но отвратена и погнусена от възможността той да вкара онова нещо там.

Книжката е съвсем кратичка, съвсем лесно може да се публикува даже в периодика. Лично аз я изчетох във влака София-Пловдив, като някъде около гара „Септември” бях приключил, бях я прибрал в раницата и не ми оставаше нищо друго освен да размишлявам върху нея до Пловдив.

В крайна сметка стигнах до заключението, че Иън Макюън е идеален стилист и прикрито те убеждава в нещото, към което с наглед плоското си повествование те води. Както Петко Тодоров от „Книжарница Книжен ъгъл” казва, „Без всякакви литературни игри. Той просто разказва. Той припомня, че литературата е незаменимият инструмент за обясняване на хората – извън личностите им, миналото им, невежеството и страховете им, опит, религиозност, национален произход, класова принадлежност и История.”

Зори от „зорините озорени прозрения” пък определя „На плажа Чезъл” като рядко коварна книга – нещо, с което няма как да не се съглася почти на 100%. Някак не е за вярване, че за смешните 150 странички Иън Макюън може да ти каже толкова много без въобще да си разбрал в течение на четенето, че ти говори.

Накратко, „На плажа Чезъл” на Иън Макюън си е бисер отвсякъде – абсолютно разкостен, без мидата, която да го скрива. Просто бисерът, лъснат, почистен, шлифован и изложен на показ. Не е нужно да вникваш в романа, искаш или не, той вниква в теб.

П.С. – Любопитно ми е какво има да каже колективът на Книголандия за книгата на Макюън.

П.С.2 – За Бога, подарявам третата част на “Милениум”, а вие не я искате?!