Разказът „ Хамелеонът Светослав-Тертер“ започва така:

Още долу, докато го купуваха на ниво -2 на мола, и двамата бяха полазени от съмнението, че покупката точно на хамелеон не е непременно най-умното нещо, което можеха да направят точно в този неделен следобед.

За разлика от покупката на хамелеон, покупката на сборника „Само за напушени“ на Радослав Парушев би била много умна, ако обичате разчупена, съвременна ърбън проза, нямате задръжки да се подигравате с религия, политика, обществени ценности или пък да говорите спокойно за алкохол, мъчителна смърт на невинни лица и животни, свирки на букурещката гара „Норд“ и т.н. Обаче ако сте убедени комунисти или пуритански се кълнете в класическата литература до степен да плюете през рамо, когато някой се упражнява върху Големите (дори и успешно) – по-добре недейте.

В сборника виждаме: руси милфки, по-различна Будапеща ’56, един поразително напомнящ на някого зъл дух водник, цици, Александър Велики, wtf невероятната и поучителна история на Джуджето Чарли и неговия верен другар Човека мечка, плюс наблюдаваме обсесия по скандинавска митология (и може би сериала „Викинги“), опосум, който не е прост, и защо, по дяволите, чуваме напрегнат скандал между плодни прилепи?!

Разказите на Парушев са точно в стила, който помним от него – ама наистина. Човек би си казал, че 5 години след „Смъртта не е за всеки“, 11 след „Project GigaMono“ или даже 12 след „никоганебъдинещастен“ авторовият глас ще е позагубил поне малко от онова младежко звучене; от циничния градски изказ, който кара лелите да пищят, а дядовците да цъкат с език; от абсолютно абсурдните завръзки и сюжети. Аз поне се притеснявах от това – глождеше ме неприятното усещане, че зад „Само на напушени“ няма да стои онзи Чарли, а ще прозира един сериозен, зрял Радослав Парушев, някакъв претенциозен проекто-псевдо-Еко. Слава богу, това не е така. От първия ред виждаш добре познатото приятелче, което застава на ей толкова пред теб и дъхаво ти разказва истории, които, въпреки пълното си безсмислие, звучат реални.

Не ме разбирайте погрешно. Парушев определено търпи развитие в късата проза – изказът му е дори още по-естествен (нали си спомняте колко нормално звучеше например разказът му как Умберто Еко го е убил или как си карат с приятелчетата с колата през едно море? Е, тук и по-безумни неща са си… мееееех, какво пък толкова), обилстват, без да е прекалено, препратките към световната история и безмилостното им преплитане със съвременни явления, невероятни бисери и хрумки, свръхестествени феномени, препратки към top of the pops писателите в литературата, градски легенди и ежедневни случки от барове, паркове и джунгли. Като цяло, гаврата със Светая светих на хората, които се самопубликуват в сайтове за лично творчество и никога не са стигали по-далеч в Литературата от „Под игото“, продължава с неумолима сила. И това е страхотно.

Разбира се, понякога абсурдът е в повече и някои краища са откровено тъпи. Но дори в тези случаи, разказът си е струвал всеки ред. Какво като финалът звучи като евтин виц, ако преди това си се забавлявал от сърце? В два-три случая наистина се разочаровах, че дадени истории не получават заслужения феноменален завършек. После се усетих, че те така или иначе са били толкова нелепи (в единствения добър смисъл на думата!) и непонятни, че точно този край им приляга като китара в ръцете на Мик Тейлър.

За финал ще прибегна до метафора, която правя чрез един от разказите в „Само за напушени“ (толкова пък ако искате да знаете кой, ще трябва да си го намерите). С новата си книга Радослав Парушев взема шибалка и ни доминира. И хич не пита искаме ли, или не.

П.П. Сега, заглавието на сборника определено може да търпи критики. Ясно е защо е сложено – историите наистина понякога предполагат по-специфична умствена разстройка, за да ги хванеш – но прекаленият буквализъм и борхесу не е драг. От друга страна, названието „Само за напушени“ се вписва напълно окей с корицата – а пък тя само на пръв поглед ми се видя кофти. Всъщност дизайнът на Мария Минкова на първа/четвърта корица, ведно с оформлението във вътрешността на тома, прави напълно завършен и приятен книжен продукт, за което евала.

П.П.2, но и N.B. „Само за напушени“ струва 8 лв. Да, точно осем лева, което е възхитително ниска цена за книга въобще, през 2017 г. Вярно е, че сборникът е сравнително кратък и се чете скорострелно, но когато в книжарницата ми го подадоха и ми казаха колко дължа, почти реших, че са се объркали нещо и мисловно потрих ръце как ще се минат. Но не – осем лева за наистина качествена, мислена, ярка съвременна българска литература, която аз препоръчвам, пък вие, ако щете, ме плюйте.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Винаги съм се чудил какъв е правилният интервал за издаване на книга с разкази – и въобще за писането на кратки истории.

Естествено, най-нормалното нещо на света е този фактор е да е субективен и от писател до писател разликите да са космически.

И все пак – възможно ли е например само за една година да се произведат над 15 добри разказа? Трябва или да си гениален и всяко твое парче да е шедьовър, или да пишеш по 6-7 неща за месец, за да може при сглобяването на сборника накрая да разкараш плявата и да оставиш само разказите от най-висока класа.

Размишленията ми са породени от „Смъртта не е за всеки“ на Радослав Парушев – като цяло харесвам нещата му, разсмива ме и ми допадат начините му за промотиране на книгите. Сборникът идва като отговор на предния – „Животът не е за всеки“ само година по-късно. И наистина има слаби неща в него. Алекс от „Аз чета“ казва, че е ОК да пускаш книга веднъж на две години и писането не е за всеки ден, така че трябва Чарли да си намери редактор, който да му каже да махне боклуците от сборника си (това Алекс не го казва точно по този начин).

Така или иначе „Смъртта не е за всеки“ е с една идея по-добър от „Животът…“, което поставя резонния въпрос дали първият е трябвало да се пусне по-рано, вторият по-късно, или са перфектно ситуирани във времето.

Вярно е, парите са си пари, а според личните ми проучвания на тази тема, Радослав Парушев е сред вероятно тримата български писатели, които спокойно могат да се издържат и само с писане на белетристика. Нямаше да е така, ако не пускаше по книга на година, но пък можеше и да е по-зле – да пише по една на тримесечие, както напоследък Калин Терзийски се изявява (което и ме отблъсна леко от него, въпреки силния ми интерес към „Алкохол“, „Любовта на 35-годишната жена“ и „Лудост“).

Ще се върна на „Смъртта не е за всеки“ и ще се абстрахирам от факта кога и защо (сега) е издадена.

Сборникът съдържа точно 16 разказа (един от тях, „420 грама“, го има и в една от първите книги на Чарли – „Project GigaMono“) – и доста от тях са страхотни. Не страхотни-страхотни все пак, но доста готини, предимно защото са смешни и защото някак се случват на теб. Истина е, че се поизтърка този тип лайфстайл-писане, но винаги е приятно, когато четеш автор с добър стил да разказва за твоите места.

Добрата новина е, че за разлика от предишните книги на Парушев, тук най-накрая това не е основна тема.

„Последни дни в Замбия“ например – от Удхаус сигурно не съм се смял така! Написан като реч от телевизионно риалити в амазонските джунгли (Animal Planet-style, ама наистина издържан!), разказът създава цяла нова вселена от създания… в центъра на която е прословутият метагалинарий, който водещият на предаването иска да залови. И други неща иска да му направи, но за тях – прочетете си разказа… или го чуйте.

През цялото време, докато четях „Последни дни в Замбия“, си мислех за Борхес – стилистиката на текста ми се струваше доста близка, а развиването на въображението на Чарли тук си е точно в Борхесов смисъл. Измислени препратки, фантасмагорични създания, неизвестни автори – абе точно произволен текст от „Измислици“ в малко по-слаб вариант (и то по-слаб само защото Борхес е просто недостижим в гениалността си).

Историите в „Смъртта не е за всеки“ са разнородни и забавни, поднесени с леко циничното чувство за хумор на Парушев.

Той, както обикновено, опитва да разбива граници и да се осмелява всеки път да прави нещата с една идея напред, да надхвърля с мъничко онова, което друг вече е стигнал със смелостта на писането си.

Къде иначе ще се срещнеш с Умберто Еко, журито на литературните награди и бг-телеком (съответно „Хеликон“ и МТел, струва ми се, но за първото не съм категоричен), фанатизиран еколог нагости при Гала (страхотен разказ, истински погром върху природозащитническите глупотевини, които не понасям!) или пък млада двойка, в която момичето не иска да оближе ануса на момчето.

Това последното може и да го пропуснете.

Или пък не го пропускайте – Радослав Парушев не е за всеки, особено за онези, които харесват класическа литература.

BTW, ужасна корица! Новаторска е за България, обаче е изпреварила времето си (“изпреварила времето си” – добър евфемизъм да кажеш за нещо, че не струва…)

Радослав Парушев е един от най-силните разказвачи в съвременната ни литература – и го доказва с пета поредна книга. Следвайки традицията си да редува разкази с роман, Чарли ни показва третия си сборник след „никоганебъдинещастен“ и „Project GigaMono“ – „Животът не е за всеки“ – дума да няма, претенциозно заглавие. Преди да започна да чета си казах, че първата ми асоциация е, че ако не ми хареса, бих написал за нея – „Писането не е за всеки“. Е, това е вярно, но Парушев определено се справя повече от добре.

Разказите са 19, което е доста добра бройка с оглед на модерната напоследък тенденция сборниците да съдържат по десетина истории. Лошото в случая с „Животът не е за всеки“ е, че Чарли можеше спокойно да мине без поне 5-6 парчета – и по никакъв начин книгата нямаше да загуби, а

средното качество щеше значително да се покачи.

Коледният разказ, който, както Парушев сам пише в послеслова, си е експресна поръчка от Богдан Русев за „Капитал Light“ преди 2-3 години, например изглежда твърде наивно и плоска на фона на останалите. „Железният конус“ пък е нищо повече от весел анекдот, раздут до немай-къде си, който щеше да впечатлява също толкова и ако беше не три страници, а три изречения. Историята с джапанките на Митко Павлов също звучи нелепо – очевидно има особен статут като весела случка, която се разказва между приятели, но извадена от социалния си контекст е като умрял делфин на нудистки плаж. Същото е и с „Лафът на годината“, макар че той си има и някои силни страни.

Така де, с малки изключения, всичко е доста силно.

Рядко например български съвременен писател пише добър романтичен разказ („Камелия“) или що-годе дълъг за къс разказ текст, който да те държи от началото до края („Пътят на Карлито“). Да описваш лайняни истории („Брутално“, невероятен разказ!) до библийски сюжети („Веднъж в петък“), а пък след това до известна степен да ги обединяваш („Авел“) е наистина прекрасно умение, заради което на Радослав Парушев няма как да не се прави чест.

„Илюзия без заглавие“, което е заключителната история, дълга по-малко от половин страница, обаче е перфектният завършек на „Животът не е за всеки“ и Чарли го използва по най-добрия начин. Ще ме прощава, че издавам историята, но в него се разказва за мъж, който, както си пикае покрай бара, вижда до крака си плъх. Ритва го, веднъж, два пъти, но гадината си седи и го гледа тъпо. Накрая пичът просто се засилва и скача отгоре му с двата си крака – и що да види, то било лайно. Защото да, животът не е за всеки. Писането също, но е хубаво, че има автори като Радослав Парушев.