„Животът не е за всеки“. Радослав Парушев

Радослав Парушев е един от най-силните разказвачи в съвременната ни литература – и го доказва с пета поредна книга. Следвайки традицията си да редува разкази с роман, Чарли ни показва третия си сборник след „никоганебъдинещастен“ и „Project GigaMono“ – „Животът не е за всеки“ – дума да няма, претенциозно заглавие. Преди да започна да чета си казах, че първата ми асоциация е, че ако не ми хареса, бих написал за нея – „Писането не е за всеки“. Е, това е вярно, но Парушев определено се справя повече от добре.

Разказите са 19, което е доста добра бройка с оглед на модерната напоследък тенденция сборниците да съдържат по десетина истории. Лошото в случая с „Животът не е за всеки“ е, че Чарли можеше спокойно да мине без поне 5-6 парчета – и по никакъв начин книгата нямаше да загуби, а

средното качество щеше значително да се покачи.

Коледният разказ, който, както Парушев сам пише в послеслова, си е експресна поръчка от Богдан Русев за „Капитал Light“ преди 2-3 години, например изглежда твърде наивно и плоска на фона на останалите. „Железният конус“ пък е нищо повече от весел анекдот, раздут до немай-къде си, който щеше да впечатлява също толкова и ако беше не три страници, а три изречения. Историята с джапанките на Митко Павлов също звучи нелепо – очевидно има особен статут като весела случка, която се разказва между приятели, но извадена от социалния си контекст е като умрял делфин на нудистки плаж. Същото е и с „Лафът на годината“, макар че той си има и някои силни страни.

Така де, с малки изключения, всичко е доста силно.

Рядко например български съвременен писател пише добър романтичен разказ („Камелия“) или що-годе дълъг за къс разказ текст, който да те държи от началото до края („Пътят на Карлито“). Да описваш лайняни истории („Брутално“, невероятен разказ!) до библийски сюжети („Веднъж в петък“), а пък след това до известна степен да ги обединяваш („Авел“) е наистина прекрасно умение, заради което на Радослав Парушев няма как да не се прави чест.

„Илюзия без заглавие“, което е заключителната история, дълга по-малко от половин страница, обаче е перфектният завършек на „Животът не е за всеки“ и Чарли го използва по най-добрия начин. Ще ме прощава, че издавам историята, но в него се разказва за мъж, който, както си пикае покрай бара, вижда до крака си плъх. Ритва го, веднъж, два пъти, но гадината си седи и го гледа тъпо. Накрая пичът просто се засилва и скача отгоре му с двата си крака – и що да види, то било лайно. Защото да, животът не е за всеки. Писането също, но е хубаво, че има автори като Радослав Парушев.

Comments

  1. Парушев за пръв път го чувам, но изглежда обещаващо.

  2. [...] „Животът не е за всеки“. Радослав Парушев [...]