Историята на бездомника

Разказ от Преслав Ганев

Позволете ми да ви разкажа една тъжна история. Тъжна и реална история за един провалил се човек, който обаче не заслужава съдбата, която животът му е отредил.

Става дума за бездомника, който често седи по пейките в градинката до “Св. Александър Невски”. Неведнъж бях минавал покрай него и с погнуса се дръпвах в другия края на алеята, за да не протегне той мръсната си ръка, държаща зацапана бутилка със силна ракия, за да ме докосне или още по-лошо – да ми предложи от течността. Да ми предложи да стана като него. Той никога не го направи, просто кротко си пиеше и ме изглеждаше изпод вежди. А аз се страхувах да го погледна, свян ме изпълваше винаги, когато се доближавах до него.

А един ден той ме заговори: “Защо те е страх да ме погледнеш?” Никога преди не бях очаквал, че това може да е първата реплика в разговор между непознати. Отговорих му първото, което ми хрумна – “Не знам.” А той ме погледна по начина, който вече познавах – “Страх те е дори да ме погледнеш, какво остава да ме заговориш…” Не исках да изляза безскрупулен дискриминатор, затова възмутено и инстинктивно извиках, че не е вярно. Той кимна, забеляза, че пристъпих ситно към него и без покана започна да ми разказва за себе си.

Завършил математическа гимназия. Бил сирак, родителите му умрели, докато бил съответно на седем и десет години. Животът му после бил твърде тежък, настанили го във вонящо сиропиталище, другите го биели и обиждали, но той някак успял да влезе в математическата гимназия в София. Имал много добър успех, не му стигало да бъде пръв, но учителите все пак били много доволни от него (а и той бил сирак, нямало как да бъде другояче, хората били с дълбоки предразсъдъци спрямо сираците). Когато завършил, не отишъл на бала си – всички щели да го пренебрегват и вероятно щял да прекара най-ужасната вечер в живота си. Единственото, което искал, било да влезе в Университета, специалност Приложна математика. Смятал, че може да се измъкне от миналото си, да започне отново, да има образование. Да си създаде бъдеще.

Но не успял, изпитите се отказали непосилна задача и решил да се откаже от мечтата си. Започнал да пие. Гълтал алкохола с литри, с минути. Пропил се. Нямал работа, в сиропиталището вече нямало място за него. Нямал пари, роднини, имал единствено дипломата си за средно образование, която в една нощ, след бутилка водка, изгорил в огъня, който го топлел. Нямал лични вещи, продал всичко, което можел, а което не успял – изгорил. Запазил само чифт дрехи и не ги бил сменял от години. В момента бил на трийсет, никой не можел да предположи, защото изглеждал поне на петдесет. Ракията го състарявала бързо. Надявал се процесът да прогресира още по-светкавично и скоро да усети пръстта върху себе си. Това била единствената му надежда за бъдещето.

През цялото време кимах. Насърчавах го да продължава, докато той просто млъкна. Бях трогнат, ядосан на съдбата, съжалявах този човек, исках да му помогна, исках той да има и други надежди, дори най-обикновените. Исках да има храна, ако не дом. Да има палто, ако не камина. Да има нещо, което той желае, а не което съдбата му е отредила.

Попитах го как да му помогна.

А той ме погледна, повдигна празното си шише на нивото на очите и промълви: “Купи ми една “Пещерска”…”

Радослав Парушев – част от новото поколение български белетристи

Няма да губя ничие време с изброяване на житейски факти за този автор. Най-малкото, че и аз не съм особено запознат с тях. Единствено за улеснение при предстоящото представяне ще спомена, че Радо Парушев се причислява към младото поколение български писатели, възрастта му не ми е известна, но смятам, че не надхвърля 26-27 години, по образование е юрист, доколкото съм запознат работи по специалността си в софийска кантора. До момента има издадени три книги – два сборника с разкази (“никоганебъдинещастен” и “Project GigaMono”), между тях – романът “Преследване”. В тази публикация ще се спра конкретно върху сборниците, а може би в някой следващ, красив ден ще напиша няколко думи и за романа.

Всъщност не зная какво толкова би могло да се каже за “никоганебъдинещастен”. Определено сборникът има качества и превъзхожда много от излезлите напоследък български буламачи, но лично мен почти не ме привлече, нямаше данни да ми стане любима компилация. В цялата схема е заложен дълбок символизъм, разположен напълно умерено и оптимално добре. Замисълът на повечето разкази е ясен, макар и не твърде оригинален, но имаше и такива, които лично аз не знаех защо са писани, каква е целта им и дали дори дори авторът смята, че някой би ги харесал. Например “Пътепис с предкласика” – разказва се за група млади мъже, които тръгват с една кола към морето, слушат класическа музика (опа, предкласическа) и започват някакви фантастически пътешествия под вода, в разни морета. Дори не помня края, изводът е, че с нищо не се запомня.

Най-приятно впечатление ми направи разказът “Символизъм” – историята е интересна, сдържана, съдържа известни послания. Препоръчвам.

Също бях очарован от “Война и война”, с изключение на края, твърде измислен на фона на реалната военна обстановка, с която запознава авторът. Някакси не харесвам когато един страхотен трогален разказ завършва с прозаичното фантастично решение детето да се окаже призрак. Но това, разбира се, е лично мнение.

Не ми се иска да разглеждам отделните разкази, така че ще пристъпя направо към заключението и към още няколко интересни момента от стила на Радослав Парушев. Първо ще спомена, че често прекалява с циничния език, и то съвсем необосновано от повествованието (това обаче се забелязва много по-добре във втория сборник, а за него – след малко). За съжаление трябва и да кажа, че бисерите в компилацията от разкази са недостатъчно. Цената на книжката обаче е съвсем разумна и мнението ми е, че интересуващите се не бива да се двоумят дали да си купят “никоганебъдинещастен”. Определено има какво да се прочете, въпреки че е много далеч от нивото на майсторите на късия разказ в световен мащаб.

Няколко думи и за “Project GigaMono”. Първото, което прави впечатление, е заглавието. Не пращи от оригиналност, но е все пак на едно много добро ниво. Освен това символното му значение никак не е за подценяване – изказва се появата на нещо голямо (качественото съдържание се има предвид, предполагам) в нещо малко, като книгата, в която е поместено.

Определено, с ръка на сърцето, мога да кажа, че за едната година между двата сборника Радослав Парушев е претърпял огромно развитие. Тук разказите вече са много по-качествени, но още влизат по-скоро в графата “развлекателна литература”. Признавам, че е имало много моменти, в които съм се смял в глас на чудесния (и по-скоро просташки, отколкото интелигентен – смятам това за предимство пред помпозните и претенциозни съвременни автори) хумор на автора. Лирическите отклонения, в които писателят открито говори с читателя, са почти новаторство в съвременната българска белетристика, а и тук изпълнението им определено е на ниво.

Има, разбира се, и няколко недостатъка. Необоснованият циничен език на моменти е интересен и смомага на разказите, но в повече случаи на “Project GigaMono” изглежда като начин за привличане на внимание. Неумел начин. Друга слаба страна е прекомерната склонност на автора да прави алюзии към митология, религия и други подобни области. Парадирането с ерудиция не е най-доброто решение при писането на проза. Действително в разказите има перфектни интелигентни препратки, послания и метафори, но с тях се прекалява, за съжаление.

От “Project GigaMono” препоръчвам настойчиво следните разкази: “Декемврийска приказ

За "съвременният българин", който "е един лумпенизиран дегенерат и нищо повече"

Тази публикация специално я посвещавам на господин Апостол Апостолов, чийто коментар за този блог оттук силно ме заинтригува. Става дума за това:

Едва ли ще има успех този блог. Като автор на 15 книги аз много добре знам, че в днешна България четат около 3000 души. Толкоз! Останалото е от скот надолу. Съвременният българин е един лумпенизиран дегенерат и нищо повече. А. Апостолов, www/Pisaneto.com

Естествено, някой би могъл да си помисли, че съм обиден от това, че има съмнения в успеха на труда ми. Това би било напълно погрешно, аз пиша за тези, които искат да ме четат. Не за себе си, не за тези, които се съмняват в уменията ми. Целта ми не е да ги убеждавам в “изключителното” си писателско майсторство.

Обиден съм от факта, че един нереализиран писател си позволява да поставя моите сънародници под общ знаменател. Автор е на 15 книги (според една от които, разпространява я безплатно в Интернет, те са 17), но почти всички са писани изключително и само с комерсиална цел и са насочени към определени групи хора. Насочени към мистиката, необяснимото и паранормалното, г-н Апостолов неведнъж буквално е обирал наивни българи. Разбира се, той има издадена стихосбирка, не съм запознат със съдържанието й, но не се съмнявам в това, че е написана добре. Не се съмнявам в таланта на автора, съмнявам се в поривите му да пише.

Два от комерсиалните му сайтове предлагат за продажба неговия Индивидуален курс “Всичко, което трябва да знаете за бизнеса в Интернет” (с учебник от 256 стр.) за скромната сума от 1200лв. В този сайт можете да прочете за неговите услуги и за хвалебствията, които сам си отправя. Чудя се само дали има хора от тези “дегенерати” (по неговите думи), които бъркат дълбоко в джоба си и вадят пари за да ги дадат в полза на съмнителна кауза.

Не искам да го клеветя, нито да го обиждам, затова ще представя четирите му комерсиални сайта, зачетете се и разберете сами какво говоря.

  • http://www.ludipari.com/
  • http://otslabni.net/
  • http://www.superastro.net/
  • http://www.pisaneto.com/

Възмутен съм от реакцията на човек, написал по неговите думи 15-17 книги, който смее да се подиграва с истинските български интелектуалци. Не, аз не се поставям сред тях, в никой случай, но е смешно и жалко един улегнал и парично осигурен мъж като Апостол Апостолов да се поставя сам в неловкото положение да се самоизлага. Унизително е за България, за българските читатели, за мен, дори за него.

Мисля, че това е достатъчно…

Страница 133 of 136« Първа...1020304050...131132133134135136