Warning: Declaration of antispam_for_all_fields::addPluginSubMenu() should be compatible with mijnpress_plugin_framework::addPluginSubMenu($title, $function, $file, $capability = 10, $where = 'plugins.ph...') in /home/literatu/public_html/wp-content/plugins/antispam-for-all-fields/antispam-for-all-fields.php on line 336

Warning: Declaration of antispam_for_all_fields::addPluginContent($links, $file) should be compatible with mijnpress_plugin_framework::addPluginContent($filename, $links, $file, $config_url = NULL) in /home/literatu/public_html/wp-content/plugins/antispam-for-all-fields/antispam-for-all-fields.php on line 345

Warning: include(/164911): failed to open stream: No such file or directory in /home/literatu/public_html/wp-includes/class-wp.php on line 740

Warning: include(/164911): failed to open stream: No such file or directory in /home/literatu/public_html/wp-includes/class-wp.php on line 740

Warning: include(): Failed opening '/164911' for inclusion (include_path='.:/opt/cpanel/ea-php74/root/usr/share/pear') in /home/literatu/public_html/wp-includes/class-wp.php on line 740
Литературата Днес | Page 134

Петте съвета на Хемингуей за доброто писане

Кой би се справил с даването на тези съвети по-добре?

Много хора, занимаващи се с писане единствено с търговска цел, бързат да кажат: “Ама аз не съм Хемингуей!”. Но всъщност кой е по-добър автор за подражание от него? За разлика от повече белетристи днес, пищещи “цветуща” проза, той е избрал да създава творби с изключително изчистен стил.

Така че да видим какво може да ни научи Хемингуей за ефективното писане!

1. Използвайте кратки изречения
Хемингуей е прочут с минималистичния си стил на писане, който се противопоставя на помпозните и претрупани прилагателни и попада право в целта. Накратко, писателят пише с простичък гений.
Може би най-точната демонстрация на кратко изречение била когато той бил предизвикан да разкаже цяла история само с шест думи:
Продават се: бебешки обувки, никога неизползвани.

2. Използвайте къси заглавни параграфи.
Вижте началото на текста.

3. Използвайте убедителен език.
Ето го обяснението на Дейвид Гарфинкъл върху този съвет:
Езикът трябва да е силен, мощен. Убедителният език идва от страстта, концентрацията и стремежите. Той е разликата между доброто изпълнение и опитването да изместиш скалата… и реално потенето, сумтенето, измъчването на мускулите до пълно изтощение… и преместването на проклетия камък!

4. Бъди позитивен, не негативен
Хемингуей изобщо не е най-милият човек в света, какво има предвид под бъди позитивен? Общо взето, човек трябва да казва ,че нещо Е, вместо, че НЕ Е.
По примера на Майкъл Фортин:
Когато твърдиш, че нещо НЕ Е, това може да се приеме по неправилен начин, тъй като има силно изразена способност да настройва чуждата мисъл. Ако ви кажа, че при зъболекаря НЕ боли, вие все пак ще обърнете вниманието си към “БОЛИ” от тази фраза.

5. Винаги имайте повече от четири правила!
Всъщност Хемингуей е имал само четири правила при писането и това били тези, дадени му от репортер в Канзас Сити СТар през 1917г. Но, както всеки блогър и писател знае, никога няма да се справиш, ако следваш само четири съвета.

И така, за да направя съветите пет, се наложи да се разровя по-дълбоко, за да разбера най-важните писателски насоки на Хемингуей:

“Аз пиша една страница по майсторски начин и още деветдесет и една, които са боклук.” Споделя писателят на Скот Фицджералд през 1934г. “И се опитвам да хвърля боклука в кошчето.”

Статията е на Браян Кларк, от тук. Извинявам се за евентуални неточности и двусмислици в текста.

Историята на бездомника

Разказ от Преслав Ганев

Позволете ми да ви разкажа една тъжна история. Тъжна и реална история за един провалил се човек, който обаче не заслужава съдбата, която животът му е отредил.

Става дума за бездомника, който често седи по пейките в градинката до “Св. Александър Невски”. Неведнъж бях минавал покрай него и с погнуса се дръпвах в другия края на алеята, за да не протегне той мръсната си ръка, държаща зацапана бутилка със силна ракия, за да ме докосне или още по-лошо – да ми предложи от течността. Да ми предложи да стана като него. Той никога не го направи, просто кротко си пиеше и ме изглеждаше изпод вежди. А аз се страхувах да го погледна, свян ме изпълваше винаги, когато се доближавах до него.

А един ден той ме заговори: “Защо те е страх да ме погледнеш?” Никога преди не бях очаквал, че това може да е първата реплика в разговор между непознати. Отговорих му първото, което ми хрумна – “Не знам.” А той ме погледна по начина, който вече познавах – “Страх те е дори да ме погледнеш, какво остава да ме заговориш…” Не исках да изляза безскрупулен дискриминатор, затова възмутено и инстинктивно извиках, че не е вярно. Той кимна, забеляза, че пристъпих ситно към него и без покана започна да ми разказва за себе си.

Завършил математическа гимназия. Бил сирак, родителите му умрели, докато бил съответно на седем и десет години. Животът му после бил твърде тежък, настанили го във вонящо сиропиталище, другите го биели и обиждали, но той някак успял да влезе в математическата гимназия в София. Имал много добър успех, не му стигало да бъде пръв, но учителите все пак били много доволни от него (а и той бил сирак, нямало как да бъде другояче, хората били с дълбоки предразсъдъци спрямо сираците). Когато завършил, не отишъл на бала си – всички щели да го пренебрегват и вероятно щял да прекара най-ужасната вечер в живота си. Единственото, което искал, било да влезе в Университета, специалност Приложна математика. Смятал, че може да се измъкне от миналото си, да започне отново, да има образование. Да си създаде бъдеще.

Но не успял, изпитите се отказали непосилна задача и решил да се откаже от мечтата си. Започнал да пие. Гълтал алкохола с литри, с минути. Пропил се. Нямал работа, в сиропиталището вече нямало място за него. Нямал пари, роднини, имал единствено дипломата си за средно образование, която в една нощ, след бутилка водка, изгорил в огъня, който го топлел. Нямал лични вещи, продал всичко, което можел, а което не успял – изгорил. Запазил само чифт дрехи и не ги бил сменял от години. В момента бил на трийсет, никой не можел да предположи, защото изглеждал поне на петдесет. Ракията го състарявала бързо. Надявал се процесът да прогресира още по-светкавично и скоро да усети пръстта върху себе си. Това била единствената му надежда за бъдещето.

През цялото време кимах. Насърчавах го да продължава, докато той просто млъкна. Бях трогнат, ядосан на съдбата, съжалявах този човек, исках да му помогна, исках той да има и други надежди, дори най-обикновените. Исках да има храна, ако не дом. Да има палто, ако не камина. Да има нещо, което той желае, а не което съдбата му е отредила.

Попитах го как да му помогна.

А той ме погледна, повдигна празното си шише на нивото на очите и промълви: “Купи ми една “Пещерска”…”

Радослав Парушев – част от новото поколение български белетристи

Няма да губя ничие време с изброяване на житейски факти за този автор. Най-малкото, че и аз не съм особено запознат с тях. Единствено за улеснение при предстоящото представяне ще спомена, че Радо Парушев се причислява към младото поколение български писатели, възрастта му не ми е известна, но смятам, че не надхвърля 26-27 години, по образование е юрист, доколкото съм запознат работи по специалността си в софийска кантора. До момента има издадени три книги – два сборника с разкази (“никоганебъдинещастен” и “Project GigaMono”), между тях – романът “Преследване”. В тази публикация ще се спра конкретно върху сборниците, а може би в някой следващ, красив ден ще напиша няколко думи и за романа.

Всъщност не зная какво толкова би могло да се каже за “никоганебъдинещастен”. Определено сборникът има качества и превъзхожда много от излезлите напоследък български буламачи, но лично мен почти не ме привлече, нямаше данни да ми стане любима компилация. В цялата схема е заложен дълбок символизъм, разположен напълно умерено и оптимално добре. Замисълът на повечето разкази е ясен, макар и не твърде оригинален, но имаше и такива, които лично аз не знаех защо са писани, каква е целта им и дали дори дори авторът смята, че някой би ги харесал. Например “Пътепис с предкласика” – разказва се за група млади мъже, които тръгват с една кола към морето, слушат класическа музика (опа, предкласическа) и започват някакви фантастически пътешествия под вода, в разни морета. Дори не помня края, изводът е, че с нищо не се запомня.

Най-приятно впечатление ми направи разказът “Символизъм” – историята е интересна, сдържана, съдържа известни послания. Препоръчвам.

Също бях очарован от “Война и война”, с изключение на края, твърде измислен на фона на реалната военна обстановка, с която запознава авторът. Някакси не харесвам когато един страхотен трогален разказ завършва с прозаичното фантастично решение детето да се окаже призрак. Но това, разбира се, е лично мнение.

Не ми се иска да разглеждам отделните разкази, така че ще пристъпя направо към заключението и към още няколко интересни момента от стила на Радослав Парушев. Първо ще спомена, че често прекалява с циничния език, и то съвсем необосновано от повествованието (това обаче се забелязва много по-добре във втория сборник, а за него – след малко). За съжаление трябва и да кажа, че бисерите в компилацията от разкази са недостатъчно. Цената на книжката обаче е съвсем разумна и мнението ми е, че интересуващите се не бива да се двоумят дали да си купят “никоганебъдинещастен”. Определено има какво да се прочете, въпреки че е много далеч от нивото на майсторите на късия разказ в световен мащаб.

Няколко думи и за “Project GigaMono”. Първото, което прави впечатление, е заглавието. Не пращи от оригиналност, но е все пак на едно много добро ниво. Освен това символното му значение никак не е за подценяване – изказва се появата на нещо голямо (качественото съдържание се има предвид, предполагам) в нещо малко, като книгата, в която е поместено.

Определено, с ръка на сърцето, мога да кажа, че за едната година между двата сборника Радослав Парушев е претърпял огромно развитие. Тук разказите вече са много по-качествени, но още влизат по-скоро в графата “развлекателна литература”. Признавам, че е имало много моменти, в които съм се смял в глас на чудесния (и по-скоро просташки, отколкото интелигентен – смятам това за предимство пред помпозните и претенциозни съвременни автори) хумор на автора. Лирическите отклонения, в които писателят открито говори с читателя, са почти новаторство в съвременната българска белетристика, а и тук изпълнението им определено е на ниво.

Има, разбира се, и няколко недостатъка. Необоснованият циничен език на моменти е интересен и смомага на разказите, но в повече случаи на “Project GigaMono” изглежда като начин за привличане на внимание. Неумел начин. Друга слаба страна е прекомерната склонност на автора да прави алюзии към митология, религия и други подобни области. Парадирането с ерудиция не е най-доброто решение при писането на проза. Действително в разказите има перфектни интелигентни препратки, послания и метафори, но с тях се прекалява, за съжаление.

От “Project GigaMono” препоръчвам настойчиво следните разкази: “Декемврийска приказ