Меланхоличният „Въжеиграч” на Никола Петров

краят на въжето е въже за връщане

„Любовта като цирков номер”

Никола Петров

 

Когато „Въжеиграч” се появи, поне няколко пъти чух, че това е най-добрата стихосбирка, която е излизала в последните две години. След като я прочетох, разбрах от какво произтичат позитивните отзиви. Това е дебютната стихосбирка на Никола Петров. Но тя е специална не заради това, а защото е от друго време, защото не е очаквано от автор, който издава първа стихосбирка, да демонстрира такава сигурност чрез стиховете си.

Текстовете не се надуват с популярната за съвременната литература циничност (прости ми, Преславе), нито в тях може да се открие следа от вулгарно доказателство за „смелост” на автора. Мисля, че не е редно да сравнявам „Въжеиграч” с какъвто и да е друг пример от българската литература в последните години – най-малкото, защото текстовете звучат като писани в друго време с други правила.

Независимо кой ни говори в стихосбирката, в което и да е от стихотворенията – те са пропити с думите на един градски човек, който не принадлежи на онзи град с непочистените кучешки градинки или нощните клубове, а на града, в който мъглата оживява, града, който е прекрасен декор за меланхолията, града, край който планината въздиша с пулса на електрическите стълбове.

Меланхолията се е спуснала над текстовете както мъглата над града – нежна, тиха, неизбежна. Стихотворенията са завършени, цялостни, без клишета. Показват собствен стил и усет за думите. Структурирани са в две части. В първата от тях – „Пътници”, акцентът е върху пътя, върху движението. Втората  – „Докато порой или комета или невнимателен ботуш” също не остава статична, защото се опира на танца и музиката. И двете носят много вътрешна енергия.

Винаги съм си мислила, че в добрите стихотворения най-важни са началото и краят. Май така е и с прозата. При Никола Петров всяко стихотворение е самостоятелна история. Поезията му има сюжет, не е тихо подреждане на красиви думи, а движение – плавно и надолу, движение с въртене, танц или друго.

Ако името на автора не ви говори нищо или не вдъхва доверие, то редактор на стихосбирката е Мария Калинова.

  • Преди малко повече от година пътувах в един автобус към Стара Загора заедно с Никола. Тогава той ми даде да прочета стихотворението „Поради липса на естествено състояние”. То носеше заглавието „Въжеиграч”.  Мисля, че оттогава съм пристрастна, когато става дума за поезията на Никола Петров.