Помните ли страшно симпатичния полицай Литума от „Кой уби Паломино Молеро?“ на Льоса?
Ако сте чели тази книга, със сигурност сте останали очаровани от харизмата на младия помощник на сержант Силва, който разплиташе зверското убийство на млад метис в доста, доста нездравослословна среда.
Е, полицай Литума се завръща от мястото, където Льоса го остави в края на „Паломино“ – вече главен полицай на новооткрито управление в малко планинско градче в Андите. Сега Литума вече е шеф на още един човек и отговаря за сигурността на западнало градче почти без жени, издържащо се от застиналия строеж на никому ненужно шосе.
„Литума в Андите“ е много по-сложна книга от „Кой уби Паломино Молеро?“,
макар и паралелите да са налице. В предходната новела Льоса рисуваше колективния ум на тълпите, вродената им склонност да приписват всичките си неволи и необяснимости в ежедневието на конспирация на властимащите.
„Литума в Андите“ продължава тази линия на чепкане в този отвратителен социален порок – тук пришелецът полицай се сблъсква с мистериозните изчезвания на трима души от планинското градче. Те сякаш потъват вдън земя, а никой от селището не знае къде може да са или какво може да им се е случило – или поне не признават пред любопитния униформен и подчинения му младеж.
За сметка на това в целия роман тегне първичния страх на местните хора от планинските духове апу и от странните полумитологични създания пищако, които изсмукват лойта на нещастните им земляци.
„Литума в Андите“ е изпълнен с разкази в разказа –
и човек не знае докъде се простира реалната история на героите, откъде започват страховитите им легенди, дали пък тук-там не е поставен измислен украсителен щрих; вижда противоречия в разказите на хората от Накос, предусеща какво ги гложди, знае, че те самите вярват в небивалиците си. И все пак – там някъде са потънали тримата мъртъвци.
Струва ми се, че точно играта с колективното обществено съзнание е в центъра на романа.[dropshadowbox align=”left” effect=”lifted-both” width=”250px” height=”” background_color=”#ffffff” border_width=”1″ border_color=”#dddddd” ]Стряскащо е.[/dropshadowbox]
Удивителен е начинът, по който Льоса превръща героите си, крайно различни един от друг, в носители на нещо общо – нещо, в което хората през ХХ век не би трябвало да вярват, но то все още тегне като мрачна върху тях, мислите им, действията им. Стряскащо е.
От центъра на романа излизат още няколко клона – разсечения на няколко части разказ на енигматичната кръчмарка, единствена жена в Накос, масивна, грозна, определяна от мнозина като вещица; както и нощните истории на младия полицай Томас Кареньо, трагично влюбен и предаващ целия драматизъм на кратката си авантюра с очарователна доскорошна компаньонка.
Тези нощни разкази са наистина пленителни – диалогът се движи напред-назад
във времето толкова естествено, че все едно са те поставили между Литума и Кареньо и чуваш не само историята на младежа, но и вметнатите в нея реплики по време на фактическото разказване. Изключителен майсторлък на Варгас Льоса – в края на това ревю има кратък произволно избран откъс от тази сюжетна линия, за да се уверите сами в думите ми. 96
Последната тема в „Литума в Андите“ са комунистите от отрядите на Сендеро. Партизанските групи вече са овладели огромна част от планининските села, те се разпореждат с властта и уреждат Народния съд във всяко село, където навлязат. Така наред с кмет, наместници, полиция и съдии биват избивани или жестоко осакатявани пияници, педали, развратници и чужденци – романът на Льоса изобилства от истории на случайни хора, попаднали в урагана на сендероско нашествие и таящи абсурдната надежда, че те ще разберат, че не са врагове, а приятели.
А през това време в Накос всички примирено очакват появата на отрядите и при тях. Въпросът вече не е дали, а кога ще се случи – и напрежението е толкова силно, че понякога тръпки ме побиваха за това беззащитно, развратно, но по своему симпатично градче.
Final summation: „Литума в Андите“ е отвсякъде Льоса. Дори чисто психологическият елемент, който не съм сигурен, че предадох на ниво, е достатъчен за страхотно удоволствие от книгата. За мен лично обаче особено ценен е рисунъкът на диалозите в романа – виртуозно изкуство!
Произволният цитат, както обещах:
– Така се засрамих, че не можете да си представите, господин ефрейтор.
– Много бързо научи всичко, много бързо усвои занаята – разсмяла се отново Мерседес. За да прикрие смущението си, той пуснал една дълга прозявка. – Повтаряше ми хубавите думи от снощи.
– Дошъл е моментът да кокетничи – отбеляза развеселен Литума.
– Човек какво ли не говори насън – оправдал се Кареньо.
Мерседес станала сериозна и го погледнала право в очите. Протегнала ръка, пръстите ѝ се заровили в косата му и той усетил, че я разрошва като предишната нощ.
– Наистина ли изпитваш към мен това, което ми повтаряше цяла нощ? И което продължи да говориш насън?
– Не бях срещал човек да говори толкова открито за интимни неща – промълви Томас умилен. – Много ме шокира.
– Ами, било ти е като мед за душата, лъжльо – поправи го Литума.
– Или само ме желаеше и след като си го получил, ти мина меракът? – добавила Мерседес, като не сваляла очи от него.
Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
Comments are closed.