„Скептици“ – роман за братята и сестрите

Людмил Тодоров

Започвам с признанието, че чаках „Скептици“ с огромен интерес.

След като „Шлеп в пустинята“ задоволи абсолютно всички мои желания като читател, очаквах вторият роман на Людмил Тодоров да е още по-феноменален и съвсем да ме остави без дъх.

И така.

Романът изобщо не е лош – нещо повече, той е силна история за неразрушимата връзка между брат и сестра. Всеки, който има сестра, ще ме разбере. В „Скептици“ тази връзка се вижда чудесно – романът върви по стъпките на несигурното Софче, нейните любовни трепети и драми, афери и раздели, непрекъснато усещане, че животът ѝ излиза от правилния коловоз. Като сянка около нея пък се носи по-малкият ѝ брат Наско, загадъчен, мълчалив, прекалено интелигентен и прагматичен.

Оказа се, че историите и на двамата са достатъчно ярки, за да ги помня ясно и в детайли около месец след прочита си – затова и ще спестя спойлерите. Много по-хубаво е да се запознаете сами с вътрешния свят на Наско и Софчето, взаимодействието помежду им, вдъхновяващите отношения между двамата герои.

Нещо обаче ме гложди – при все че брато-сестринската връзка е предадена дълбоко и пълноценно (може би една от най-добрите, които съм срещал в книга) от Людмил Тодоров, нещата около нея някак бледнеят. Героите отвъд Софчето и Наско са като декори, поставени са там само за да обслужат целта си покрай двамата и не ти изглежда да продължават живота си и отвъд (както май би трябвало да се случи в една наистина добра книга).

За разлика от „Шлеп в пустинята“ (проклетото сравняване!) тук езикът на Тодоров е на различно ниво, по-скоро по-ниско. Докато в предишния си роман човек се радваше на чистота на фразите и думи на точното си място, сега често речта става тромава, тук-там се срещат непохватни изрази. Просто като цяло четенето леко засича (но без да те кара бесен да зарежеш книгата все пак).

Предполагам, че вина тук има и редакторът (Мариана Христова),

която май е можело по-съвестно да се погрижи за стилистичните проблеми на текста. По-сериозният проблем обаче е коректорът (отново Христова). Тук на места ситуацията става критична – недопустимо е например в книга на едно от най-големите български издателства да фигурира „в къщи“. И най-странното е, че грешките са чести в началото на текста и постепенно се разредяват – да се чуди човек!

И така. В крайна сметка, очакванията от „Шлеп в пустинята“ ми изиграха лоша шега, без която навярно щях да прочета „Скептици“ и да остана с усещането за една наистина добра книга. Все пак – струва ми се, че на романът трябва да се даде шанс. Така смятат и хората в журито на наградата „Хеликон“, които го поставиха сред първите три номинации за отличието.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )