Радослав Парушев – част от новото поколение български белетристи

Няма да губя ничие време с изброяване на житейски факти за този автор. Най-малкото, че и аз не съм особено запознат с тях. Единствено за улеснение при предстоящото представяне ще спомена, че Радо Парушев се причислява към младото поколение български писатели, възрастта му не ми е известна, но смятам, че не надхвърля 26-27 години, по образование е юрист, доколкото съм запознат работи по специалността си в софийска кантора. До момента има издадени три книги – два сборника с разкази (“никоганебъдинещастен” и “Project GigaMono”), между тях – романът “Преследване”. В тази публикация ще се спра конкретно върху сборниците, а може би в някой следващ, красив ден ще напиша няколко думи и за романа.

Всъщност не зная какво толкова би могло да се каже за “никоганебъдинещастен”. Определено сборникът има качества и превъзхожда много от излезлите напоследък български буламачи, но лично мен почти не ме привлече, нямаше данни да ми стане любима компилация. В цялата схема е заложен дълбок символизъм, разположен напълно умерено и оптимално добре. Замисълът на повечето разкази е ясен, макар и не твърде оригинален, но имаше и такива, които лично аз не знаех защо са писани, каква е целта им и дали дори дори авторът смята, че някой би ги харесал. Например “Пътепис с предкласика” – разказва се за група млади мъже, които тръгват с една кола към морето, слушат класическа музика (опа, предкласическа) и започват някакви фантастически пътешествия под вода, в разни морета. Дори не помня края, изводът е, че с нищо не се запомня.

Най-приятно впечатление ми направи разказът “Символизъм” – историята е интересна, сдържана, съдържа известни послания. Препоръчвам.

Също бях очарован от “Война и война”, с изключение на края, твърде измислен на фона на реалната военна обстановка, с която запознава авторът. Някакси не харесвам когато един страхотен трогален разказ завършва с прозаичното фантастично решение детето да се окаже призрак. Но това, разбира се, е лично мнение.

Не ми се иска да разглеждам отделните разкази, така че ще пристъпя направо към заключението и към още няколко интересни момента от стила на Радослав Парушев. Първо ще спомена, че често прекалява с циничния език, и то съвсем необосновано от повествованието (това обаче се забелязва много по-добре във втория сборник, а за него – след малко). За съжаление трябва и да кажа, че бисерите в компилацията от разкази са недостатъчно. Цената на книжката обаче е съвсем разумна и мнението ми е, че интересуващите се не бива да се двоумят дали да си купят “никоганебъдинещастен”. Определено има какво да се прочете, въпреки че е много далеч от нивото на майсторите на късия разказ в световен мащаб.

Няколко думи и за “Project GigaMono”. Първото, което прави впечатление, е заглавието. Не пращи от оригиналност, но е все пак на едно много добро ниво. Освен това символното му значение никак не е за подценяване – изказва се появата на нещо голямо (качественото съдържание се има предвид, предполагам) в нещо малко, като книгата, в която е поместено.

Определено, с ръка на сърцето, мога да кажа, че за едната година между двата сборника Радослав Парушев е претърпял огромно развитие. Тук разказите вече са много по-качествени, но още влизат по-скоро в графата “развлекателна литература”. Признавам, че е имало много моменти, в които съм се смял в глас на чудесния (и по-скоро просташки, отколкото интелигентен – смятам това за предимство пред помпозните и претенциозни съвременни автори) хумор на автора. Лирическите отклонения, в които писателят открито говори с читателя, са почти новаторство в съвременната българска белетристика, а и тук изпълнението им определено е на ниво.

Има, разбира се, и няколко недостатъка. Необоснованият циничен език на моменти е интересен и смомага на разказите, но в повече случаи на “Project GigaMono” изглежда като начин за привличане на внимание. Неумел начин. Друга слаба страна е прекомерната склонност на автора да прави алюзии към митология, религия и други подобни области. Парадирането с ерудиция не е най-доброто решение при писането на проза. Действително в разказите има перфектни интелигентни препратки, послания и метафори, но с тях се прекалява, за съжаление.

От “Project GigaMono” препоръчвам настойчиво следните разкази: “Декемврийска приказ