Литературата Днес

„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“

е много дълго и много изкушаващо заглавие, пред което (включително заради неугледната корица) вероятно ще се спрете в любимата си книжарница.  Да кажем, че вземете книгата в ръце, разгърнете я (тук усещате приятния аромат на прясно мастило) и зачетете на крак.

Не правете това! Запознанството с Цукуру, влизането в дрехите му, поглеждането през очилата му за плуване не трябва да се случват на две, на три. Необходимо е да се настаните удобно, да се изолирате и да оставите Харуки Мураками да ви погълне.

Пуснете си тази мелодия, докато четете ревюто ми.

Историята: Петима младежи в гимназия в Нагоя създават хармоничен неразрушим съюз помежду си. Ао, Ака, Куро, Широ и Цукуру – това са приятелите, които не допускат нещо да застане помежду им и пазят връзката си като най-ценното.

Четирима от тях, момчетата Ао и Ака и момичетата Широ и Куро, имат в имената си цвят. А Цукуру – не. И така, Цукуру Тадзаки расте с мисълта за безцветността си, за функцията като придатък към останалите; наблюдава гари в самотните си часове, примирява се с посредствеността си и е щастлив за това, което има.

След гимназията Цукуру  заминава да учи в университет в Токио, а останалите 4-ма остават в Нагоя. Наглед всичко е наред – виждат се през ваканциите, когато той се прибира, и нищо не се е променило. До един ден, когато без никаква според Цукуру причина му казват повече никога да не ги търси.

– Съжалявам, но те моля да не звъниш повече на никого от нас.

Без предисловие, без нищо. Нямаше нито „здравей“, нито „как си?“, нито „колко отдавна не сме се виждали“. Това „съжалявам“, с което започна, бе единствената излязла от устата му любезна думичка. Цукуру си пое рязко дъх, повтори наум думите на своя приятел и премина като вихър през мислите си. Опита се да прочете чувствата в гласа му. Изреченото бе просто формално предупреждение. Без пролука, в която да вмъкнеш чувства.

– Ако всички не желаете да ви звъня, тогава, разбира се, няма да го правя.

Край – някъде тук се разбива целият живот на Цукуру Тадзаки и той закопнява за смъртта (всъщност така започва и книгата, така че не ме упреквайте неоснователно в прекалено много разкриване на сюжета).

Илюстрация: Клифърд Харпър (agraphia.co.uk)

16 години по-късно Цукуру вече живее с маската на човек, който е преодолял огромната трагедия по окончателната загуба на най-близките си хора. Разбира се, не е, но няма да ви казвам какво отключва неговото връщане в миналото, за да открие кое е било онова, разбило нерушимия съюз.

Тук приключвам със сюжета и карам по същество – Харуки Мураками е дявол в писането си. Ако все още слушате „Години на странстване“, както ви препоръчах, можете да си представите цялостния тон на роман, запокитването на читателя в един меланхоличен лабиринт, от които никак не е лесно да се измъкнеш.

Мистериите на Мураками и тук са на познатото му ниво – може би не така невъзмутимо магически като в 1Q84, но, да кажем, ефирни като в „Кафка на плажа“. „Безцветният Цукуру Тадзаки“ крие купища тайни и, за добро или зло, не разкрива всички от тях.

Виртуозен пианист, свирещ единствено пред загадъчна платнена торбичка с неясно съдържание, Сибелиус и Лист, свирепо изнасилване, шести пръст и полъх в брезова гора – това са просто случайни фрагменти от голямата мозайка, която Мураками плете в маранята между сън и реалност.

Всеки, което е чел Харуки и преди, е усещал върху себе си уклона му към сънищата. В „Безцветният Цукуру Тадзаки“ нещата стават наистина хардкор – схващането за съня надскача реалността не само на ниво герои, но и на цялостна композиция, играта с читателя придобива застрашителни размери и при прекалена отдаденост нищо чудно и самите вие да се окажете сънуващи.

Преди всичко обаче – особено внимание заслужава главният герой. Цукуру е удивително сложно изграден персонаж, с пълния набор от чувства и емоции, необходим му, за да му влезем под кожата и да ни се прииска да го прегърнем и да изпием по нещо с него.  Цукуру в безцветието си се оказа един от най-нещастните и примирени хора, през чиито очи съм чел, толкова безразличен отвън и угнетен отвътре, че препраща дори към титана в това изкуство Франц Кафка.

„Дори да си успял да скриеш умело спомените, дори да си ги заровил много надълбоко, не можеш да заличиш последствията от тях. (…) Не можеш нито да заличиш, нито да промениш историята. Все едно да убиеш самия себе си“, казва на Цукуру една очарователна героиня на Мураками.

Е, представете си какво се случва в душата на човека, който 16 години заличава мъчителни спомени, търси вини в себе си и безцветието си, превръща се в корава опаковка за ужасяваща болка. Уверявам ви – Цукуру ще ви прехвърли тези усещания и никак няма да ви стане приятно. Но пък в крайна сметка май това е целта на литературата.

И гледайте да не ви хванат лошите елфи.

(Съжалявам, но това ще го разберете, ако се запознаете с Цукуру Тадзаки.)

П.П. Полидактилия е вродена анатомична аномалия, изразяваща се в повече от пет пръста (най-често шест) на ръка/крак. По-добър пианист ли ще е човек с по 6 пръста или е най-добре навреме да отреже излишните?

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )