Най-накрая новата порция разкази на Васил Георгиев е вече факт – сборникът „Деград“ е по книжарниците с всичките 13 впечатляващи истории. Когато през 2008 излезе дебютната книга на Васил Георгиев, „Будистки плаж“, и читатели, и критици се съгласиха, че се сблъскват със сериозен литературен талант. И се започна едно чакане за нов сборник (защо не и по-дълга форма), който идва чак сега – три години по-късно, като помеждудругото излезе и „Уличник“, събрана книга с художествени описания на улици.
Всъщност прочетох „Деград“ някъде преди около месец и половина, благодарение на Васил, който ми даде едно копие от ръкописа. Тогава бях очарован, но реших да запазя писането на ревюто за момента, когато книгата е вече по книжарниците, за да не стане една порочна дупка в между интереса на читателите и възможността им да имат сборника. От своя страна пък това доведе и до втори прочит на „Деград“ – е, отдавна не съм се наслаждавал толкова на книга след такъв скорошен препрочит.
Разказите са 13 и са сериозни.
Не че в „Будистки плаж“ не бяха, но там имаше една хаотична линия на разпределение, скачаше се от едно на друго, от трето на първото и т.н. Там историите бяха чудесни сами по себе си, но някак си в обща книга стояха странно. Сега вече, в „Деград“, има концепция, философия, ако щете. Не ме разбирайте погрешно – сборникът не е неуспешен опит за роман, просто създава усещането за цялост. Все едно имаш един-единствен герой и го поставяш в различни ситуации, даваш му различни имена, предизвикателства и т.н. В единия момент го гледаш и му се смееш, в следващия ти става тъжно за него, развеселява те и те отчайва; оказва се и че той си ти. А да, и винаги те изненадва.
„Деград“ се мята от абсурдността на социалните мрежи, прецакаността на любовта, проблема за това „защо чуждият провал трябва да ни радва“, тегавиите на младите, тегавиите на възрастните, тегавиите на средните (пръсти). Почти няма история, която да не те остави няколко минути замислен какво всъщност се е случило, защо се е случило и
колко интимно всъщност ти е усещането за онова, което си прочел.
Как може да обарваш един златен октопод или застаряващ физкултурник и бивш бг гларус да се влюби в невръстно французойче, защо да плащаш с една стотинка е далавера или как се легитимира българското дупе, докъде стигаш като ти се чука, та две не виждаш и още, и още…
Има обаче един разказ, който блести над останалите – номер 10, „След бурята ще бъдем пак с теб“. Честно казано, като четох сборника първия път и прескачах някои истории, заглавието на тази ми се стори твърде сантиментално и я оставих за накрая. После не съжалих, защото тя е кулминацията на всичко. Нов прочит на Дикенс, препратки към Скорсезе, Паскаловата парадоксалност, езикови заигравки, неочакван край (а аз очаквах краят да е неочакван, имах поне три варианта за финал, след които да кажа на Васил: „Хаха, не успя да ме изненадаш!“, но той все пак го направи!).
Всичко това минава под знака на един наистина много изчистен стил.
И елегантно чувство за хумор. Много елегантно.
П.П. Струва само 8 лева и се издава от Ciela.
Comments are closed.