Последните си няколко дни изгубих в променливоуспешни битки с бирата, много работа и… обмисляне дали мога да направя оригинална рецензия на „Туристът“ на Богдан Русев. Причината е, че в нея историята проследява пътя на един турист, чиято професия е да няма дом, багаж, приятели и близки, а единствено да обикаля хотелите по целия свят и да пише за тях рецензии. Ако са добри – хотелът скоро ще получи огромен прилив от резервации. Ако са лоши обаче, реномето дори на цял курорт може да бъде завинаги заличено.
Интересното при рецензиите на туриста е нестандартният му подход – в една от тях напривер прави съпоставка на арабски хотел с визията от анимационния филм „Семейство Флинстоун“, в друг изготвя готварска рецепта, в трети – изброява 50 други хотела в същия град, които са по-добри в нещо.
Като допълнение към работата си обаче, туристът има още едно, скрито, амплоа – деликатно помага на хора да се самоубият. Желаещите просто си поръчват смъртта в специализиран сайт и скоро към тях се присъединява човек от агенцията, който да постави края.
За сюжета – толкова.
Самият роман е странен. Откровено казано, не е нито твърде добър, нито съвсем за изхвърляне. В сравнение с нелепостта и наивитета на „Къщата“ или самоцелността на разказите (например в „Електрочакра“) обаче със сигурност за момента това е върхът на Богдан Русев.
В „Туристът“ впечатляват няколко неща, за които забелязах, че създават противоречиви впечатления у читателите. Първо, няма емоции. Брилянтно изписана апатия, пълна ампутация на чувствата на главния герой, кратки телеграфни изречения – все едно четеш вестникарска дописка.
Според Анастасия Карнаух от „Аз чета“ това е ужасно и е най-големият, незаобиколим в никой случай, дефект на романа.
Според Христо Блажев от „Книголандия“, който традиционно създава впечатление за безстрастие в ревютата си, си имаме работа с добър писателски стил и липсата на емоция в книгата умело внушава липсата на емоция у героя.
Аз бих бих по-скоро в „златната“ среда, въпреки че мнението на Книголандски изглежда по-близко до вижданията ми. Липсата на емоционалност е емоционалност сама по себе си – поне и по този начин. Още повече че има моменти в романа, когато тя някак се пропуква и прозира през действията на туриста.
И въпреки че според Настя романът не попада в категориите на книга, която „радва или ужасява“ или носи „знание или спокойствие“, аз мисля, че тъкмо това прави Богдан Русев с „Туристът“. Ужасява с липсата на чувства и лекотата на действието, на убийството, на ежедневните полети, на страха от самолети, ужасява, когато убива момиче, което харесва, или ти вменява съчувствие, когато прекарва цял ден с престара жена, която трябва да евтаназира.
Това е то – ако има нещо, което Богдан Русев е успял да направи, то е да редува чувствата ти през почти пълната им палитра без да напише и един ред за каквато и да е емоция.
Всичко друго обаче е под средното ниво – книгата има някаква композиция, но е по-скоро като сборник разкази, отколкото като роман. Завръзки, развръзки и кулминации са разляти и пръснати навсякъде (в лошия смисъл, има автори, които успяват да пишат страхотно чрез такъв модел). Срещат се грешки и неточности – не става дума за граматика или правопис (което е издателски проблем, които тук липсва почти напълно), а за авторски недоразумения. Предпочитам да не цитирам, но дори сега се сещам за два такива случая – пренебрежимо малки, но все пак дразнещи, ако ги фиксираш.
А краят е ужасяващ – нелеп, скучен, престорено изненадващ.
Може би тази идея би имала ефект, ако бе по-пространно развита, а не хвърлена произволно на половината от последната страница. ОК, изненадващ край, но единственото, което си казваш като го прочетеш е „WTF?!“. И да, по принцип дори едно изречения на финала може да е шедьовър на заключението и да преобърне изцяло читателската представа за нещата, но… в „Туристът“ това просто е досадна кръпка на петата на чорапа. Хубавото е, че е толкова кратък край, че може и да не се чете изобщо.
Comments are closed.