„Срещи с Буров“ е странна книга – уж документална, отчасти историческа, политическа и светска, весела и забавна, но оставя впечатление, че човек трябва да си има едно наум при четене – все пак известен комунист публикува след 10-и части от разговорите си с един от най-прочутите политически затворници – и то от тежките години скоро след 9-и септември.
Няма да се впускам в подробности за плюсовете и минусите или истините и спекулациите в „Срещи с Буров“. Подобни четива като че ли изискват собственото възприятие да влезе в коловоза си и да не се съобразява с ничии наставления, насоки или съвети за правилна интерпретация.
Особено интересно е да се проследи мисленето на Атанас Буров – неизменна част от политиката в България за 2 десетилетия и половина, един от най-успелите банкери у нас въобще, човек с огромно самочувствие, който сякаш през пет минути е повтарял „Да се съобразя с него? Аз? Банкерът Буров?“ За хора с подчертан афинитет към новата история на България, това четиво изглежда просто задължително – вярно, надниква зад кулисите на няколко правителства и не е ясно кое е истина, кое хвалба и кое изтъкване на собствени качества, но с подходящ читателски критерий се струва всеки ред.
Отвъд сериозната част „Срещи с Буров“ е изпълнена с лафове – въпреки че това са разговори отпреди 60 години, този човек звучи актуален и сега (дори няма да засягам темата, че поне на три пъти той прави своеобразни пророчества на събития, случвали се десетки години след смъртта му). Интересът му към жените („Вълненията скъсяват живота на човек, а дългото ебане с хубава жена го удължават.“, „Без вино няма победи на любовния фронт.“), добрите обноски, разбиранията му за въртене на суперуспешен бизнес, любовта му към България – абсолютна житейска енциклопедия.
И тъй като това все пак е блогът „Литературата Днес“, не мога да не обърна внимание и на неколкократното залитане на Буров към разкази за известни български писатели класици. Пейо Яворов, който не бил за една жена, глупавият Вазов, пръснал си парите по някаква си пачавретина, селянчето Елин Пелин и мързеливецът Йордан Йовков. Или пък как Буров си обяснява защо красавица като Мара Белчева се е хванала с грозник като Пенчо Славейков, а едрогърдата съпруга на Боян Пенев толкова го е обичала, въпреки че е бил доста уродлив.
Като цяло – при все че дълги години упорито избягвах да се захвана със „Срещи с Буров“ въпреки препоръките от приятели, моментът, в който се зачетох, се оказа началото на няколко от най-приятните ми часове в последно време. Колкото и Михаил Топалов-Памукчиев (евентуално) да е манипулирал, кастрил, редактирал и допълвал стенограмите си при публикуването, книгата със сигурност е изключително четиво – всеки може да научи нещо.
Comments are closed.