Хвала на всички богове, най-сетне дочетох „1Q84“ на Харуки Мураками!
Навярно никога не съм чел книга (това е третата, последна от сагата), която едновременно така да ме отегчава и да не ми дава мира, докато не я довърша. А пък знаете, че хич не си поплювам да зарязвам скапани четива.
И така, „1Q84“, книга 3, вече е прочетена! Спомняте си ревютата ми за предишните две части. Първата беше страхотна, динамична, оплетена и изкушаваща да излапаш по най-бързия начин останалите. Втората беше ужасна – отдадох го на факта, че вероятно действа като свръзка между началото и края; стори ми се уместно малко забавяне на действието, за да се нагнети напрежение преди грандиозния финал.
По тази причина последната „1Q84“ ме хвърли в яростна дилема.
От една страна, започна добре. Досега погледът върху действието идваше от двама герои – Тенго и Аомаме. В третата част се появява и трети – и внася приятно разнообразие. Колоритният Ушикава, който познаваме още от самото начало на света 1Q84, най-сетне е разгърнат – признавам си, че откак го видях за пръв път си мечтах за развитие и повече внимание върху персонажа.
От друга страна обаче мудността на романа влиза в още по-тежка степен и от Книга 2. Лично аз имах чувството, че над 2/3 от текста в първите 15-ина глави са само и единствено размишления. Да направя ли това, да направя ли онова, ама какво ще стане, ако направя еди си какво, обаче пък без да знам, че еди-кой си вече може да е направил друго.
Няма нищо лошо в малко вътрешни драми, терзания и колебания на героите – но тук Мураками май наистина му е отпуснал края и е прекалил. Отегчителните и досадни пасажи са в пъти повече от онези, които са 1) мощни като текст и въздействие; 2) полезни за заплитането/разплитането на мистерията; 3) просто динамични. Точно заради тези протяжни глави, в които нерядко се случваше несъзнателно просто да пробягвам с очи по текста и да пропускам цели изречения, в крайна сметка четох „1Q84“ на малки, малки порцийки, за да не си изгубя разсъдъка съвсем.
Добрата новина е, че в един момент действието се завихря.
Признавам, очаквах в един момент да си кажа: „Голям си идиот, ето защо толкова муден ти е бил романът, всичко е било с определена цел и сега си се намества по местата!“ Е, не се случи – в това отношение Мураками малко ме разочарова – и след прочита на всичко мисля, че поне 70% от непрестанно повтарящите се размишления на героите му могат да бъдат редуцирани.
И все пак – последните глави са от много високо качество. Там вече няма хън-мън и не можеш да оставиш книгата преди да си я завършил. Известна част от мистерията се разплита и основната картина от пъзела си идва на мястото.
Обаче! Има и страшно много неща, които просто си остават загадка.
Целият свят 1Q84 по-скоро остава необяснен – пораждане, вътрешни механизми за действие, собствени природни закони. Човек се досеща какви може да се тези неща, допуска свои си хипотези, но така и не научава прав ли си или не. Не мога да преценя дали това е за добро или не.
Final summation: Доволен съм от третата „1Q84“, но очаквах много повече от завършека, а и от цялата трилогия. Мисля, че никога няма да я прочета отново, но съм уверен, че ще си я спомням с добро поне няколко години.
Дали бих я препоръчал? Определено! Абстрактният свят на Мураками просто трябва да се види – тук наистина си е направил труда да създаде цялостна мистификация. Защото тя, макар и необяснена пряко, си стои като напълно завършена и самостойна. Ако някой не може да я разбере или усети, това си е в неговата градина.
Ревюто за книга №1:
Ревюто за книга №2:
Доволен съм, че вече съм дълбоко във втората половина на епичната сага на Мураками „1Q84“.
Както споделих в едно от регулярните facebook-изстъпления по време на четене (следете ги на страницата, друг начин – йок) – атмосферата на това нещо просто те сграбчва за гърлото.
Историята във втората част продължава да следва двете сюжетни линии – през погледите на младата убийца Аомаме и на ленивия писател Тенго. Както можеше още в самото начало да се очаква, а и както тръгна и първата част, въпрос на време е двете им търсещи се души най-сетне да се намерят.
В тази втора част на „1Q84“ мистерията от първата се заплита още повече – Мураками внимателно-внимателно пуска по някое и друго пинизче, с което обяснява случващото се, но всяко обяснение неминуемо довежда след себе си серия от нови, още по-дълбоки и сложни въпроси.
Кои са тия човечета, защо на небето понякога греят две луни и каква всъщност е връзката между Тенго, Аомаме и убийствения персонаж на Фука-Ери (за нея споменах и в първото си ревю – съсипващо добре изпипан герой, толкова жива, чудата и посвоемо красива млада жена не съм виждал в книга навярно от Ларшоновата Лисбет Саландер).
Проблемът с втората част е, че на моменти става ужасно мудна –
личното ми мнение е, че прекалено много пространство е отделено за размишленията на двама главни герои. И ако всъщност Аомаме донякъде се вписва в рамките на нормалното, има цели глави, в които с Тенго практически не се случва нищо.
Навярно все пак причината е, че тази част трябва да играе ролята на свързващото звено между завръзките в първата и кулминацията в последната. Затова навярно има логика действието на место да отстъпва на лирическите отклонения – и те ще намерят своето перфектно място на финала.
Мудна или не – 1Q84 (кн. 2) не просто не те отказва от сагата, а засилва още повече любопитството какво ти е приготвил Мураками на финала.
Бас държа, че ще е повече от грандиозно!
П.П. Книгата има остра нужда от редакция. Дори да се изключат някои дреболии, фигуриращи във всяко издание, тук има ключови грешки. Макар и първоначално да мислех, че проблемът е в мен и нещо да не съм доразбрал, но има значими понятия, които са писани по 2-3 различни начина.
Това, което дразни най-силно, е различното изписване на думи, измислени специално за сюжета от Мураками. Просто не е редно. Пример – доота и дохта. Едно и също, но в това издание – взаимозаменяемо.
Ревюто за книга №1:
Ревю за книга 3:
Нож с две остриета е да се пише за книга, която напрактика още не е дочетена, но когато става дума за Мураками всичко е позволено. Особено ако говорим за онова, което хората в Япония и на Запад, вече чели Творбата, наричат неговия Магнум Опус.
Говоря за „1Q84“, книга първа. Малко повече от 400 стр, които по време на прочит ти се иска направо да разкъсаш, но някак се спираш, защото инак не би могъл да поглъщаш Мураками на парцали.
Две сюжетни линии започват в първата книга – на 30-ина годишните Тенго и Аомаме.
Наглед крайно различни – неприлично високият и ленив писател добряк Тенго и фаталната убийца с уклон към случайния секс с плешивци Аомаме, но всъщност по-близки, отколкото си представяте.
Сюжетни линии вървят през Япония, 1984 – или както се струва на някои в един паралелен свят с две луни, наречен условно 1Q84, понякога техни елементи се преплитат, а друг път си противоречат.
Виждаме познатите самотници и гении на Мураками – освен Тенго и Аомаме, насреща ни стои една богата вдовица, безскрупулен редактор, професор антрополог, охранител гей, пълничка полицайка и една свръхсекретна религиозна организация.
И изключителната 17-годишна, изпълнена с обаяние и загадъчност, Фука-Ери – с толкова прекрасен бюст, че почти да забравиш сексуалността ѝ.
Всъщност Фука-Ери заплита голямата мистерия и въвлича цялото паство в урагана си – с една книга, наречена „Въздушната какавида“.
И всемогъщите човечета.
Книга 1 на „1Q84“ заплита до неузнаваемост света на Мураками – а след нея предстоят и другите две части.
1Q84 не прилича на другите книги на Харуки Мураками. Ако и в тях всичко да бе заплетено на пълна степен, то тук си имаме майсторска 400-странична завръзка със своите вътрешни истории, сграбчващи за гърлото персонажи и десетки миникулминации.
ВНИМАНИЕ!
Това НЕ е самостоятелна книга. Шансовете да прочетете червената „1Q84“ и да не посегнете към зелената и синята са повече от нищожни. Добрата новина е, че и трите части на епичната сага излизат в един и същи месец – втората на 19-о, а третата – на 26-о число, и няма да се налага да ги чакаме с години, както например Сафон.
И всичко започва със „Симфониета“ на Яначек.
Ревю за книга 2:
Ревю за книга 3:
Ако още веднъж прочета някъде
„В този роман Мураками ни поднася главозамайваща комбинация от модерност, разюздано въображение и алегоричност, а за черешка на върха ще намерите и голяма доза киберпънк.”,
струва ми се, че ще се издрайфам. Не знам за вас, но на мен категорично ми омръзна да чета навсякъде едно и също пресревю (което си е далеч от ревю, дума да няма), предназначено за книжарска анотация, а не за културен сайт или дори обикновен литературен блог.
Със сигурност горепосочения цитат сте го срещали поне веднъж-два пъти, защото се тиражираше много упорито около излизането на новия (за България) роман на Харуки Мураками с умопобъркващото заглавие „Страна на чудесата за непукисти и Краят на света”.
ОК, повечето неща в пресинфото за книгата са в по-голяма или по-малка степен верни, но поне някой можеше да хване романа и да му метне едно око, а не директно да хвърля в сайта си механичния текст. Както и да е, аз няма да го правя.
„Страна на чудесата за непукисти и Краят на света” (въпреки че аз не бих го превел така) наистина е страшно алегоричен – дума да няма. Романът е бъкан с какви ли не препратки и дори при съвсем неангажиращ и повърхностен прочит ти доставя удоволствие да чуваш неща, които Мураками не ти казва директно. Да не говорим пък като се позамислиш.
В книгата се развиват два паралелни сюжета – в Страната на чудесата за непусти и в Края на света – в загадъчен Град, ограден от жива Стена, където хората са лишени от дух и живеят в блажено и… хм… безкрайно спокойствие.
Струва ми се, че каквито и подробности или ключови моменти да кажа или подскажа от романа ще навредят на четенето – аз поне не бях гледал дори задната корица преди да се зачета и бях очарован от развитието на действието.
Само ще ви вметна някои прелестни детайли, към които да се обърнете в четенето – пиенето, жените и липсата на имена на героите.
И още нещо – „Страна на чудесата за непукисти и Краят на света” (четете откъс в сайта на Колибри!) е един от най-силните романи на Харуки Мураками, които съм чел (в библиографията му е четвъртият, 1985) – нищо чудно, че именно той предшества един от фаворитите ми в творчеството на японеца – „Норвежка гора”. В сравнение с „Преследване на дива овца” и „Танцувай, танцувай, танцувай” обаче „Страна на чудесата…” е просто феноменален. Да не говорим пък за някои от не-чак-толкова-добрите попадения на джазмена като „Спутник, моя любов” или „На запад от границата, на изток от слънцето”.
]]>