
Има някои вечни книги. Те не са шедьоври в  стилистично изражение, не са блестящи психологически изследвания, нито  са книги, които изследователите разглеждат с пуфтене и пишат аналитични  томове, чийто обем многократно надхвърля този на самите произведения.  Не, не става дума за тези творби, а за вечните детско-юношески книги –  онези, с които всички ние сме израснали, препрочитали сме много пъти и  сме се възхищавали на изключителните неща, които те са ни дали. Астрид  Линдгрен, Алън Милн, Луис Карол, Шарл Перо, Джани Родари, пък дори и Жул  Верн… Тези, а и много други, са авторите на детско-юношеската  класика, която всеки от нас познава и обича, която ни е отворила вратите  на литературата и ни е подканила да минем през тях.
След като с колегите от Книголандия и Аз чета започнахме инициативата “Напред към детството” една от любимите ми книги въобще, която съм чел повече пъти от  всяка друга. Става дума за “Белия зъб” на Джек Лондон – романът, който  при всяко разлистване ме грабва от първата до последната страница.  Романът, който ми показа пътя от детските занимателни игри към  изкуството на четенето. Много чаках момента, в който да излея всичко,  което имам да кажа за “Белия зъб”, а ето че сега не зная откъде да  започна.
Това е книга преди всичко за доброто.
Диво и питомно, мирно и войнско, природа и град тук се преплитат в неделима цялост и посочват пътя на доброто. Това е историята на едно животно, не съвсем вълк, но и не съвсем куче, което преминава през всякакви премеждия, каляващи душата му и вледеняващи сърцето му, превръщащи го в безмилостна и жестока машина за лов и битки между кучета.
Попадайки във вечно негостоприемната среда на дивата природа, бивайки непрестанно нападан, нараняван и измъчван, Белия зъб калява своята воля, но и прикрива дълбоко в себе си доброто и питомното, губи функцията си на най-добър приятел на човека и
става звяр, търсещ единствено начин за преживяване ден след ден.
Тук е най-важното, което Джек Лондон успява безпогрешно да внуши – Белия зъб не е безвъзвратно зъл, апатичен и потиснат, той може да стане привързано към стопанина си, послушно, но и свободно животно, стига само да получи заслужената доза любов и обич.
Всъщност не смятам, че е редно и справедливо тук, в един кратък материал, посветен на възхвалата на вечен роман, да прекалявам с литературния анализ и търсенето на нравствените учения, които се предават към читателя. Това дори би било глупаво. Единственото нещо, което трябва да направите, е да си намерите “Белия зъб” и да побързате да го препрочетете. Защото не е лъжа, че той дава по нещо ново с всеки следващ прочит!







Comments are closed.