Случайно попаднах на стихотворения от Костас Монтис в интернет. Сториха ми се интересни и исках да прочета още подобни. Оказа се, че тази година е преиздадена стихосбирката му „Кого живея?” от издателство „Стигмати”, в превод на Яна Букова. Това, което не очаквах, е, че текстовете в стихосбирката ще са цялостно различни от публикуваните в нета.
Всъщност голяма част от тези в книгата са не по-дълги от един стих.
Отдавна не ми се е случвало от началото до края на една книга да променя радикално мнението си за нея.
В случая – „Трънски разкази“, литературният дебют на Петър Делчев.
Сборникът с разкази в началото просто ме отчая, но реших да го дочета само защото е малко над стотина страници и не е чак такава загуба на време. (А и заради убийствения ентусиазъм на Блажев, който явно мило и драго дава за тази книга.)
Почти не намерих нещо за себе си в първите няколко истории – сюжети от трънски села, пропити със селския патос на смесица между Йордан Йовков, Елин Пелин и Хайтов, прекаляване на много места с използването на автентичния местен диалект в диалозите и стилистика, изпълнена със стари метафори, клиширани сравнения и почти пълна липса на оригиналност на езиковите фигури.
ОК, не знаех, че има български автори, които наистина пишат толкова добре,
затова може и летвата ми да е била малко ниска. Обаче „На изток от Запада“ на Мирослав Пенков направо ме разби – кошмарно е, че я забелязах и прочетох чак след като се разшумя силно около нея заради наградата на ВВС за къс разказ.
(А за нея преди беше писал Блажев в Книголандия, но незнайно защо лековерно не съм го послушал веднага да я зачета!)
Почитател съм на наистина късия разказ – а Пенков пише по-дълги истории – 20-30 до 50 страници. Това от своя страна му позволява да се изстреля към майсторски висини. Той успява с някаква неумолима тежест да те разходи по протежението на историята си, по няколко пъти да те натъжи или разсмее, а накрая да те запокити така, че да не знаеш къде се намираш.
И това цели осем пъти!
 |
   |
Скорошни коментари