Отдавна не ми се е случвало от началото до края на една книга да променя радикално мнението си за нея.
В случая – „Трънски разкази“, литературният дебют на Петър Делчев.
Сборникът с разкази в началото просто ме отчая, но реших да го дочета само защото е малко над стотина страници и не е чак такава загуба на време. (А и заради убийствения ентусиазъм на Блажев, който явно мило и драго дава за тази книга.)
Почти не намерих нещо за себе си в първите няколко истории – сюжети от трънски села, пропити със селския патос на смесица между Йордан Йовков, Елин Пелин и Хайтов, прекаляване на много места с използването на автентичния местен диалект в диалозите и стилистика, изпълнена със стари метафори, клиширани сравнения и почти пълна липса на оригиналност на езиковите фигури.
Извън това разказите на Делчев (в началото) просто не бяха моите истории –
отдалечени от битието ми случки, чиято значимост за някого си моята емоционалност просто не може да оцени. Знаете, има истории, които може да разказват за маймуна на Марс, но да ги чувстваш близко – тези на Делчев, макар да са уж нашенски си, ми бяха ужасяващо далечни и не събуждаха чувството, което май трябва да събуждат.
И после нещо се пречупи – след изчитането на цялата книга осъзнах, че всъщност не става дума просто за изсипани истории със сходна тематика, а за сериозно преплетени разкази, които създават могъща цялост.
Въпреки че всичките ми упреци към стила и писателския рисунък на Делчев си остават до края (е, не може да описваш хора като „телесен дребосък и душевен колос“ и да си служиш с метафори като „нашарени мегдани“, просто не върви),
в един момент „Трънски разкази“ внезапно придоби осанката на значимо произведение.
От общо петте разказа (макар че „Астралиеца“, вторият, за мен няма място в сборника, абсолютно никакво, дори не допринася особено и за обема с десетината си странични) последните два затварят цикъла на една натоварена атмосфера от нещастие и човек усеща болката на героите, които в началото е подминавал като маловажни – усеща я, ама здравата си я усеща.
Мъжът, отгледал семейството на свой съселянин, когото неволно е убил, се изправя пред момента на присъдата си; майка, убивала неродените си деца в името на честта; подивял баща със забременяла от вече покойник дъщеря; сърцат убиец на вълци с две смъртни присъди от България и Османската империя…
И лично за мен най-изпипаният персонаж в книгата – високо образованият отец Никодим,
който във „Вярата“ пристига в трънско село, за да се грижи за божийте дела, но попада на пагубна за личните му моралните устои сбирщина варвари, виещи кърваво вампирско хоро под знака на фалшивото си христянство.
„Наше село май таквоз че да е – дека верата не е баш Вера, господа не е баш Господ. А человеко секогиш си е человек – живинка.“, казва дядо Влайко на отец Никодим.
Е, това е историята на „Трънските разкази“ – измамна вяра, вълчи нощи и много муже на место.
Comments are closed.