България е една от малкото страни, където когато умре някой, особено в по-малките градове, градските табла за съобщения, трафопостовете, дърветата, въобще всяка свободна площ голяма поне колкото лист А4, се покрива с черно-белите листи, наричани „некролози“. Текстът се прави винаги по един модел, изброяват се скърбящите, слага се гигантска снимка на починалия и се пише „Скръбна вест“ най-горе.
Некрологът обаче всъщност е изкуство, нищо, че в България не го знаем. Некрологът не е просто обявление на „скръбната вест“, а литературен жанр, житие на починалия. В некролога не важи нелепата „максима“ „За мъртвите или добро, или нищо.“ Некрологът е честен и обективен – поне що се отнася до субективизма на писателя.
За съжаление, рядко у нас виждаме подобни текстове, а определено нужда от тях има. Когато популярно лице умре, често медиите копират в дописките си текста за човека в „Уикипедия“, слагат тъжна снимка и завършват с „Мир на праха му.“ Авторитетните западни медии пък си имат цели раздели в съдържанието, наричани „Obituary“, и поддържани редовно и с внимание. В тях мъртвите получават заслуженото през жвота си уважение или критика.
В България такива текстове, както споменах, се появяват сравнително рядко, но за щастие ги има. През годините бях забелязал, че критикът и поет Йордан Ефтимов от време на време ги пише за различни издания, предимно специализирани. Затова бях и впечатлен, когато миналата година тези текстове, плюс някои непубликувани, бяха събрани в сборник от издателство „Сиела“ и публикувани.
Името е „Тук лежи заекът“ (по некролога за Джон Ъпдайк) и още тук се вижда езиковата закачка, описана в самото начало и свързана с античния поет Марциал. „Hic iacet lepus“ е фразата на латински, която заради сходство между думите за заек и шега и тяхно общо склонение може да се чете двусмислено и в крайна сметка се приема за метафора на „Тук е проблемът“. От друга страна пък, всички знаем, Заека е най-известният литературен герой на Джон Ъпдайк и въобще един от емблематичните за американската проза.
Признавам си, че не съм чел всички текстове в сборника – няма и смисъл, ако не познавам конкретния автор, за когото е некрологът. За сметка на това в няколко случая именно писанията на Ефтимов ме накараха да се зачета по-подробно в някого.
Много силни са текстовете за Селинджър, Ъпдайк, Артман и Бродски в първия раздел (за чужди автори) и за Исак Паси, Кембъла, Христо Калчев, два за Ивайло Петров. Разбира се, и за моя любимец – Виктор Пасков. Както казах, основна характеристика на некролога като жанр е обективната критика и табуто за „помилване“ на нечии „грехове“ заради смъртта му. И въпреки това – търсенето на най-добрите черти на твореца, поставянето му в контекста на неговото изкуство, превръщането му в движеща сила. Анализирането на ползите от него. Накратко – емоционалното предаването на ключовите части от неговия живот.
Въобще – „Тук лежи заекът“ е една необходима книга. Жанрът на некролога – също.
Comments are closed.