Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на беларуската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“.

Всеки от трудовете на Алексиевич е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана „археоложката на комунизма“, писателката трупа голямата си популярност най-вече с изследванията си на ядрената катастрофа в Чернобил, нахлуването на СССР в Афганистан и ролята на жените в Червената армия през Втората световна война.

В момента на български език предстои издателство „Парадокс“ да публикува три нейни книги – „Време секънд хенд: Краят на руския човек“, „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“, като последните две ще излязат в един том.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, като дъщеря на беларусец и украинка. Когато бащата приключва военната си служба, семейството се мести в Беларус. След края на гимназията, Алексиевич работи като учител и журналист. Тя е и завършила журналистика в университета в Минск – между 1967 и 1972 г.

Алексиевич събира материали за първата си книга – „Войната не е с лице на жена“ (1985), в продължение на години. Трудът се базира на интервюта със стотици жени, участвали във Втората световна война.

Онова, което Алексиевич прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Заради критиките си към режима в родния ѝ Беларус, Алексиевич често сменя местоживеенето си – в Италия, Франция, Германия, Швеция.

Съвсем наскоро разбрах, че мой текст в Литературата Днес е станал повод за силно огорчение и се разстроих. Оказва се, че ревюто ми за „Рязко“ на Людмил Станев е учудило силно Силвия Чолева от това колко изостанало е литературното мислене у нас – тя се оплака с публичен статус от това в профила си във „Фейсбук“. Тъй като не съм ѝ приятел там и не мога да коментирам на стената ѝ, затова го правя тук.

Първо постът:

Аз не разбирам много от „литературно мислене“, но мога да допусна, че то не се развива с отказ да се приеме действителността и с публично огорчение от дързостта да се назовават нещата с техните имена. Може би когато някоя книга ни се стори откровено слаба, трябва да си затворим очите, да отбележим 1-2 нейни качества и да си ходим, за да не се обиди някой приятел, колега, съписател? Малък пазар е, да се обичаме, за да не си навредим…

Съжалявам за огорчението на който и да е „истински критик“, че с позициите си на блогър (със скромно количество редовни читатели, които му вярват и досега не са се оплакали, че са подведени) съм застрашил „литературното мислене“ на България и го тласкам към дъното.

Мога да успокоя всички, че няма омерта срещу суперписателите у нас – действам сам, не съм в злосторническа тайна агитка, не съм ченге, нямам самочувствие на всезнайко, а на човек с достатъчно умения да чете и разбира книгите, а след това дори да може да сподели аргументирана оценка за тях, която, за щастие, не отговаря на ограниченията „критически текст“.

Самата Силвия Чолева, признавам, че не познавам като автор, освен от един разказ, който ненадейно си спомних, че съм чел – от броя „Секс“ на „Гранта“. Впечатленията ми по отношение на детайлите са мъгляви, но зная, че за мен беше под средното ниво на броя, което честно и нагледно записах в ревюто си тогава, заедно със съответните мотиви, разбира се. Оттогава не съм имал честта да чета Силвия Чолева, но след като вече ми е и забранено…

Препоръчвам да разгледате още и дискусията под статуса, в нея в общия тон се включват няколко души (включително ad hominem, но на кой му пука). Сред тях са поет, когото съм имал удоволствието да представя с интервю в блога си без да знам, че ме смята за такъв дегенерат и част от „агитка от саботиращи и разбиращи най-добре творчеството“ на „истински кадърните и ценни автори“. Редом е, разбира се и издателят на този поет, който редовно следва непоклатимата морална и съдническа позиция да издава само неща, за които може да получи субсидия (плюс съответния поет, който допускам е сред малкото книги, които пазарът действително одобрява).

П.П. И нещо съществено, което г-жа Чолева явно не е разбрала от ревюто ми. В него посочвам не че не трите други блога с ревю за Людмил Станев имат същата позиция, а това че изразяват позитивна оценка, за разлика от мен. За това и ги препоръчвам, макар и да чета между редовете им лек страх да кажат истинското си мнение.

Влюбѝ се в куче, което чете! Това куче знае най-добре пътя до Софийския панаир на книгата в НДК и за нула време ще те преведе с радостен лай през натрупалите преспи на баналната литература към най-добрите книги.

Четящото куче изобщо няма да се трогне от повечето напудрени и бляскави афиши за това или онова, а безпогрешно ще те побутва с муцунка към заглавията, които не трябва да пропускаш – а когато им обърнеш внимание, щастливо ще те облизва по лицето.

Кучето, което чете, ти носи не сутрешния вестник, а „Поправките“ на Джонатан Франзен. То чудесно знае, че вместо криминалната сводка и политическата порнография ще предпочетеш плътния свят и дълбоките литературни образа на американеца.

На каишката на кучето са изписани четири цифри. Но това не е адрес, пише „2666“, защото четящото куче знае, че титаничният шедьовър на Роберто Боланьо непременно трябва да си тръгне с него към къщи и е готово да те дърпа за крачола, докато не се съгласиш.

Кучето участва и в кучешки боеве – но не в клетка срещу булдози с раздрани уши и течащи кървави лиги, а в мрачния подземен свят на Токио. Вместо да пратиш кучето си в смъртоносна схватка в клетка, пусни го да те запознае с Рю Мураками и „Децата от гаровия сейф“.

То може и да познава до болка жестокия свят на Рю, но също така много обича децата – кучето, което чете, си има и едно много специално дете на този Панаир – Александър Баденфийлд с неговите девет живота. Кого да обикне едно четящо куче, ако не най-големия пакостник на света?

Между другото, кучето много обича вечерите с теб пред камината – но за разлика от другите кучета, твоето не само лежи в краката ти, а чака да му почетеш приказна история. Затова и всеки път, когато мине покрай любимия си фантастичен свят на панаира си примира и чака да му почешеш коремчето. Непременно го направи, когато видиш поредицата за Гробището на забравените книги на Карлос Руис Сафон.

Кучето маха с опашка всеки път като надуши нещата, които непременно трябва да прочетеш. То може и да е далтонист, но чудесно усеща цветовете на интелекта, които се разстилат от „Творците на памет“ на Джефри Мур. И ще лае ли, лае, докато не ѝ обърнеш внимание (и не, няма да го разсееш като хвърлиш пръчка).

Кучето, в което да се влюбиш, определено настойчиво ще те задърпа и към „Изобретението на Хюго“ на Брайън Селзник. После кротко ще седне и няма и да се помръдне, докато не склониш и не подържиш в ръце може би най-красивата книга на този панаир.

Разбира се, кучето има и своите слабости – то подивява всеки път, когато види луната. Затова има опасност в някой момент то да се спре и неочаквано да нададе силен страдалчески вой. Бог да те пази, ако минете покрай „И всичко стана луна“ на Георги Господинов… Тогава кучето ти се превръща в истински вълк и вече нямаш никакъв избор.

Кучето, в което ще се влюбиш, не се занимава с дреболии като номерата на щандовете на панаира и обещава по инстинкт да те заведе, където трябва. И все пак, за всеки случаи, по-долу са изброени всички заглавия и автори, които аз и то ти препоръчваме искрено – придружено с техните издатели и къде можеш да ги намериш на XLI Софийския панаир на книгата в НДК – от 10 до 15 декември.

Жанет 45 (щанд №326)

„И всичко стана луна“ – Георги Господинов

 „Творците на памет“ – Джефри Мур

„Децата от гаровия сейф“ – Рю Мураками

Милениум (щанд №312)

„Деветте живота на Александър Баденфийлд“ – Джон Бемелманс Марсиано

„Изобретението на Хюго“ – Брайън Селзник

Колибри (щанд №318)

„Поправките“ – Джонатан Франзен

Изток-Запад (щанд №209)

„Сянката на вятъра“, „Играта на ангела“, „Затворникът на рая“ – Карлос Руис Сафон

Рива (щанд №317)

„2666“ – Роберто Боланьо

Ако ти харесват нещата в Литературата Днес, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Снимки в текста: Ладислав Цветков, bTV

Шестима големи литературни човеци у нас прескочиха огражденията

пред Народното събрание по време на традиционното пиене на кафе срещу парламента в искане на оставката на кабинета (ден №28 от началото на протестите).

С призива „Грабвайте телата!“ над оградите се хвърлиха Васил Георгиев, Иван Димитров, Ясен Атанасов, Димитър Кенаров, Милена Фучеджиева и създателят на Аз чета и Рицар на книгата Александър Кръстев. С усмивката на Васото, свенливо хванатите зад гърба ръце и снизходителен поглед на Алекс и веселата прегръдка на Иван Димитров с един от полицаите (снимките – надолу) – ето това се казва интелигентен протест!

В крайна сметка петорката бе отведена до бус на МВР, за да им драснат по един предупредителен протокол. Споко, арести няма. Няма как на тези пичове да не се каже Браво и Успех!

Ето какво казаха трима от искащите осКафка на правителството за Литературата Днес!

Васил Георгиев: Прескочих загражденията, за да покажа на управляващите и на техните възложители, че тяхното несъобразяване с мнението на хората няма как да продължи дълго, защото търпението се изчерпва и в най-търпеливите от нас.

Александър Кръстев: Това бяха лицата на съвременната българска литература и тяхното прескачане на огражденията с надпис „Грабвайте телата“ показва, че след като думите на народа не се чуват, той може да ползва и телата си с ясното съзнание, че нарушава нормите.

Иван Димитров: Читатели, грабвайте си душите и протестирайте! Онези в парламента имат само тела!

Пред bTV пък поетът Ясен Атанасов обясни, че надписът „Грабвайте телата”, с който са били демонстрантите, е бил, за да разберат хората, че могат да ни ограничават физически, но никой не може да ни отнеме вярата.

Снимки: bTV