Никой писател не се е родил научен, но повечето хора очакват от гениалните автори да са започнали творческата си кариера с шедьовър. В България книгоиздателите обикновено, ръководени от желанието си за максимална печалба и рентабилност, издават първо емблематичните творби на даден писател, преминават към „златната” му среда и накрая (като понякога дори не стигат до там) публикуват ранните му неща с риск да разочароват стълпотворението му от новосъздадени фенове.

Вярно, че ранните разкази на Труман Капоти (в „Дървото на нощта”) са повече от брилянтни и че „Кери” на Стивън Кинг е всичко друго, но не и посредствен романистичен дебют, но това са по-скоро изключения, отколкото примери за правилото.

Read more »

“У всички нас е вродена глупостта да смятаме метафората за доказателство, потока от празни думи – за извор на основни истини, а себе си – за пророци.”

из “451 градуса по Фаренхайт”

„451 градуса по Фаренхайт” е една от най-добри антиутопии, които съм чел някога. Години напред (всъщност по мои сметки в романа (1953) Бредбъри е говорел за годините, в които живеем ние сега), обществото е загубило почти напълно интелектуалните си устои, битът се състои в гледане на широкоекранна телевизия и безсмислени панаирни забавления, а човешкият живот е загубил своята стойност. Хм, колко познато.

Read more »

Неведнъж съм споделял, че творчеството на френските белетристи никак не ми е по сърце – не знам дали е заради преводите, които от този език са доста далечни от оригиналния текст, или заради непознатата ми или неприятна идейна структура, но досега рядко, да не казвам никога, съм попадал на силен френски роман („Врагът. Историята на един убиец” на Еманюел Карер е по-скоро изключение, в което ми допадна повече документалната история, отколкото литературните достойнства на книгата). Мопасан, Балзак, Флобер – може да са класици, но има нещо в тях, което ме отблъсква. Тотално бях низвергнал френската проза, когато една приятелка ме убеди да прочета „Улица Хавър” на Пол Гимар.

Read more »